Сега започва дълго бродене из света на мислите. Тя се качва в стаята си в десет часа и чете често пъти до три. Противоречията между великите умове я измъчват. Тя „се стреми да съгласува разноцветните светлини, които прелитат около нея, както в стаята й прелитат пламъчета от огнището и отражения от луната… Опиянена от поетична набожност, тя мисли отначало, че ще може лесно да отрече философите; но започва да ги обича и да вижда бога още по-велик, отколкото й се е струвал досега“. Вместо да затвърди, както се е надявала, нейното католичество, Шатобриан разкрива „бездната на изследванията“. Когато след „Духа на християнството“ прочита „Подражанието“ в издание, подарено й от майка Мери-Алиша, която е написала със своята обична, почитана ръка името на Аврора Дюпен, девойката се изплашва. Или Жерсон казва истината и тя трябва да се откаже от природата, семейството, разума; или между небето и земята ще трябва да предпочете земята. На това Шатобриан отговаря: „Само в красотата на света, природата и любовта ще намерите жизнени сили, за да прославяте бога…“ Жерсон съветва: „Да бъдем кал и прах“. „Подражанието“ заповядва да не изследваме нищо. „Духът на християнството“ — да изследваме всичко.
„Бях напълно объркана. Докато препусках с Колет, бях изцяло с Шатобриан. На лампено осветление бях изцяло с Жерсон и вечерта се укорявах за утринните мисли…“
Надделява Шатобриан, който призовава в подкрепа на християнството „магията на ума и вълненията на сърцето“. След него Аврора изучава Мабли, Лок, Кондийак, Монтескьо, Бекън, Босюе, Аристотел, Лайбниц, Паскал, Монтен, а от поетите Данте, Вергилий, Шекспир, и то съвсем без ред. Лайбниц й се струва най-велик от всички, защото никак не го разбира. Какво значение имат за нея монадите, предвечно установената хармония и още много други неразбираеми неща? Тя се чувствува укрепена във вярата си, като вижда, че и този велик ум се прекланя пред божията мъдрост: „Да се стараеш да обичаш бога, като го разбираш, и да се стараеш да го разбираш, като го обичаш; да се стараеш да вярваш това, което не разбираш, но да се стараеш да разбереш, за да повярваш по-силно — в това е целият Лайбниц…“ На Дешартр, който я запознава с философията, тя захвърля книгата в лицето: „Не ме измъчвайте, велики човече! Това е прекалено дълго. А пък аз бързам да обикна бога.“
Жажда за познания? Да, но преди всичко жажда за любов. По това време тя чете за пръв път Русо: Емил, верската изповед на савойския свещеник. Това е наистина просветление: тъкмо такава храна й е потребна. Този език я грабва като великолепна музика: „Сравнявах го с Моцарт; разбирах всичко!“ Тя има много общо с Русо — способност да се вълнува, копнеж за искреност, любов към природата. Той я научава, че трябва да живее съобразно с природата, да се подчинява на страстите и главно на любовта. От Русо се научава да говори с целомъдрени слова за сърдечните увлечения. Лайбниц и Русо, мъчният философ и обичният другар, остават завинаги нейни учители. За да я разберем добре, трябва да добавим и трети и да отбележим, че още по това време тя много чете Франклин. Забележително е, че почти еснафският оттенък на тази практическа мъдрост не само не я отблъсква, но й се харесва.
Католичка ли е все още? По-късно, когато пише историята на своя живот, тя ще отговори: „Това е защитата на една зряла жена, която е скъсала с църквата, но иска да се убеди, че е все пак вярна на младостта си.“ В 1821 година Аврора признава своята вярност към майка Алиша и абат дьо Премор. Но смята, че у Русо е намерила истинското християнство, което изисква пълно равенства и братство. Да обичаш и да се жертвуваш, това е, според нея, учението на Исус Христос. Тя вярва в бога; вярва в безсмъртието на душата, в провидението и най-вече в любовта. Но без сама да го съзнава ясно, е привърженица на иманентизма. Не вярва вече в един себелюбив, вездесъщ бог, който гледа от страна борбите на хората: „Предпочитам да мисля, че бог не съществува, отколкото да смятам, че е равнодушен.“ Тази измъчена душа става понякога безбожна за едно денонощие, никога за по-дълго, защото вижда навред божието присъствие: