Що се отнася до Лоло, станала мадам Аврора Лаут-Санд, дейна, и пъргава въпреки своите осемдесет и три години, тя се движи със ситни крачки по алеите, качва се тичешком по старата стълба, показва голямата овална маса на дърводелеца Пиер Бонен, малкото бюро, гдето е била написана „Индиана“, пианото, докосвано от пръстите на Лист и Шопен, и поглежда почтителните гости с черните кадифени очи на баба си. Когато се смрачава, всички сядат на терасата, обляна в лунна светлина, срещу черните кедри и плачущите върби. От прозорците на синия салон, отворени към парка, долитат фрази от Шопен, Прелюдии и Ноктюрни, писани в този дом, докато ръката на приятелката почива върху рамото на поета. Шепот на неуловими, тъжни изповеди, промълвени с лека въздишка. Всеки си припомня неусетно своите нещастия. После се извисява победната нота и надеждата заедно с нея. Два велики гласа казват сякаш на това множество: „Имайте вяра, о неверници! Разприте между влюбените угасват; творбите, вдъхнати от любовта, остават. И на този свят може да има нежност и красота.“ Консуело възтържествува над Лелия. Такава е безгласната присъда на поколенията.
Бележки за рождението на Соланж Дюдеван-Санд
По това рождение съществуват две противоположни тези. Мадам Аврора Лаут-Санд мисли, че Соланж е законна дъщеря на Казимир Дюдеван. Това законно рождение й се струва напълно очевидно, тъй като порасналата Соланж е била добре приемана и великодушно приютявана в Гийери. Там именно тя ражда двете дъщери от брака си с Клезенже. Баронът не проявява никога особено предпочитание към Морис. „Положително е — казва мадам Аврора Лаут-Санд, — че през 1827 — 28 година баба ми е направила последен опит за пълно помирение със съпруга си.“
Сегашният граф дьо Грансан, автор на „Кратка история на рода Грансан“, е на противно мнение. Той се позовава на поразителната прилика между собствената му дъщеря виконтеса дьо Маноар и портрета на Соланж от Шарпантие. В своя генеалогичен труд, след като споменава законния син на Стефан (Пол-Емил-Танкред Ажасон дьо Грансан, починал в 1902 година), той добавя: „Стефан е имал от Жорж Санд извънбрачна дъщеря, по мъж мадам Клезенже, умряла без потомство.“
Пол-Емил Ажасон дьо Грансан (1842–1902), син на Стефан, е бил професор по математика в колежа „Шаптал“, след това главен редактор на „Монитьор дьо ла гер“. В 1876 става отговорен директор на „Монитьор женерал“, официално издание на градоустройствения отдел на парижката община. В това издание има колона: „Кореспонденция и въпроси“. Там, в броя от 6 януари 1900 година, можем да прочетем следния отговор на един по-рано „зададен въпрос“:
„Както вече казахме, ние притежаваме 123 необнародвани писма от Жорж Санд, писани от 1820 до 1838 година… до човека, който е бил всичко за нея; този, на когото дължи част от знанията си и огромния си писателски дар. Всички в Бери знаят, че още от шестнадесет-седемнадесетгодишна възраст Аврора Дюпен е била много близка приятелка на Стефан Ажасон дьо Грансан, създател на народните читалища (…) Въпросните писма са много интересни, но много странни и не е удобно да се обнародват. Ако станат известни, те биха направили преврат в общоприетите оценки за характера и живота на тази достойна жена, една от прославените личности на нашия век (…). Можем все пак да кажем, че в тази кореспонденция неведнъж става дума за Соланж, дъщерята на Жорж Санд, омъжена за скулптора Клезенже…“
Изглежда очевидно, че горната бележка е била писана от Пол-Емил дьо Грансан, директор на вестника, гдето тя е обнародвана. Той е бил представен на Жорж Санд през 1858 година. Чичо му Жул дьо Грансан го завежда в Ноан при един престой в Бери. (По това време Пол-Емил е шестнадесетгодишен). По-късно той вижда отново Санд в Париж и дори в Палезо. „Тя изказа неведнъж желание кореспонденцията й със Стефан да не стане обществено достояние“, добавя бележката в „Монитьор женерал“.
Ето още някои данни по въпроса: на 13 декември 1827 година, с други думи, точно девет месеца преди рождението на Соланж, родена на 13 септември 1828, Аврора Дюдеван е в Париж, отгдето пише на Казимир, останал в Ноан: „Париж, 13 декември 1827. — … Утре ще видя Брусе, ако Стефан удържи думата си (…). Тъй като Стефан ще дойде тази сутрин, ако може да замине в понеделник, може би ще изоставя останалите си намерения…“
„По обяд. Стефан е принуден да прекара тук понеделника; настоятелно ме моли да замина във вторник; така че съм заставена да отложа заминаването си…“
След девет години, при процеса за раздяла на съпрузите Дюдеван, Казимир пише изложение, в което се намират следните многозначителни редове: „Ноември 1827. — Отиване в Париж със Стефан Ажасон дьо Грансан под предлог на лечение!“