„Ако всичко, и материята дори, е божествена; ако всичко, и човекът дори, е свръхчовешко, бог се намира навред, виждам го и го докосвам; чувствувам го неповторим, защото го обичам, защото всякога съм го познавала и усещала, защото той е и в мене, в съответствие с незначителността ми. От това аз не ставам божество, но изхождам от него и трябва да се върна към него.“
С една дума, тя се връща както по времето на tolle, lege към вярването за една свръхчовешка връзка между душата й и бога. Русо я очарова, защото дава „неизчерпаема храна в това вътрешно вълнение, за този непрестанен божествен възторг“.
Нека се опитаме да си представим тази девойка, пламенна и мечтателна, хлапашки волна и мистично набожна, когато препуска из ливадите, очарована от сменящите се гледки, от срещаните стада, от шепота на водата, която ромони под краката на коня, или вечер в стаята й, когато е запалила наръч съчки (защото си е все зиморничава), загледана през прозореца в големите неподвижни; борове и почти пълната луна, изгряла в ясното небе. Тя е забележителна личност. Поет, без да го съзнава, и философ по собствен стремеж, „измъчвана от въпроси за божественото“, жадуваща за геройски дела и саможертва. Под възглавницата си крие листове; защото е започнала вече да пише. Ето един портрет на Праведника: „Праведникът няма пол; може да бъде мъж или жена, според божията воля; но нравственият му закон е всякога един и същ, все едно дали е армейски генерал или майка и домакиня…“ Да запомним това желание за равенства между половете.
„Праведникът няма богатство, къща, роби. Прислужниците му са негови приятели, стига да заслужават това. Домът му принадлежи на всеки скитник, кесията и дрехите му на всички бедняци, времето и знанията му — на всички, които ги поискат… Праведникът е преди всичко искрен, а това изисква от него необикновена сила. Защото светът е само лъжа, коварство и суетност, измяна и предразсъдъци…“
И по-нататък: „Праведникът е горд, но не и суетен“. Това е твърде точен израз на съществото, което сама би желала да бъде. Горда? Несъмнено. Тя се чувствува силна, презира мнението на тълпата, открива с удоволствие в своята душа презрението на баща си към условностите, а в ума си — уверената разсъдливост на своята баба. Дешартр й проповядва благоразумие и й припомня евангелските думи: „Тежко на този, който предизвиква съблазън“26. Напразно. Това, което за света е съблазън, казва тя, Христос не би нарекъл съблазън. Благоразумие? „Тъй като личната съвест е единствен съдия, аз се смятам съвършено свободна да пренебрегвам благоразумието, щом съм готова да понеса всички укори и преследвания, свързани с опасни и тежки задължения…“ Възпитана като момче, тя има мъжки стремежи; възпитана като християнка, се надява да стане праведник.
„Тази своеобразна декларация на моите човешки права, както я наричах тогава, още като ученичка; тази наивна смесица от ереси и проста набожност, все пак съдържа редица установени разбирания, план за живот, избрани решения, стремеж към религиозно избран и възприет облик. Те почти ти обясняват какви са били химерите на моята младост и сред чувствата, наскоро пробудени от евангелието, ще видиш една бунтовна сдържаност, продиктувана от зараждаща се гордост и от вродено упорство; смътна мечта за човешко величие, свързана с по-дълбок християнски стремеж…“
VI
Една девойка открива света
Поразителната свобода на Аврора Дюпен, съвсем необичайна за „млада особа“ от 1821 година и източник на такава самоувереност, се дължи на често сменящите се условия в нейния живот. Аврора е под властта на баба си, а бабата не упражнява вече никаква власт; Аврора зависи само от Дешартр, а добрият човек боготвори възпитаницата си. За нещастие към края на годината състоянието на мадам Дюпен дьо Франкьой се влошава. Тя загубва паметта си, непрекъснато дреме, но никога не спи. Аврора дежури през нощ при нея, като чете „Рене“ и „Лара“27. Те я настройват тъжно. Тя мисли ту за самоубийство, ту за монастир, никога за женитба. Стефан, единственият младеж, който я интересува, се увлича от атеизъм и материализъм. „Това създаде пропаст помежду ни.“ Припомняме си, че абат дьо Премор я бе отклонил от желанието да увещава баба си да изпълни своите религиозни задължения:
„Молете се постоянно, надявайте се и какъвто и да бъде краят на горката ви баба, разчитайте на безграничната мъдрост и милосърдие. Вашият дълг към баба ви се състои само да я обкръжавате и занапред с най-нежни грижи. Като вижда вашата любов, вашата скромност и ако мога така да се изразя, ненатрапчивостта на вашата вяра, тя ще пожелае може би да ви възнагради, като удовлетвори тайното ви желание и изпълни сама религиозните си задължения…“