Това, на което се надява любезният и мъдър наставник, наистина става. Арлезианският архиепископ, роднина на семейството (защото е извънбрачен син на дядо Дюпен и мадам д’Епине), признателен към умиращата, която се е държала някога добре към този незаконен син на своя съпруг, идва да я види и да спаси душата й: „Зная, че това ви разсмива — казва той. — Вие не вярвате, че ще отидете в ада, ако не изпълните това, което ви предлагам, но аз вярвам, а нищо не ви струва да ми доставите тази радост.“
За най-голяма изненада на внучката старицата се съгласява: „Да го направя, и аз мисля наистина, че смъртта ми е близка. Разбирам и угризенията на съвестта ти. Зная, че ако умра, без да съм се помирила с ония хора, или ти ще се укоряваш, или те ще те укоряват. Не искам сърцето ти да е в разногласие със съвестта ти, нито ти — с приятелите си. Убедена съм, че не върша нито подлост, нито измама, като изпълнявам обред, който не е лош пример, когато се разделяме с близките си. Бъди спокоен, зная какво правя.“ Тя изпраща да повикат добрия стар кюре от Сен Шартие и иска Аврора да присъствува при изповедта й, която е достойна и откровена. Старият абат й казва на селския си говор: „Мила сестро, синца ни ще бъдем опростени: нали господ ни обича и знае, че се покайваме, защото го обичаме“. Архиепископът, прислугата и всички ратаи от стопанството присъствуват на причестяването.
Тя умира на Коледа 1821 година. Последните й думи са към Аврора: „Ти загубваш най-добрата си приятелка“. Свежа и розова, с дантелената шапчица на глава, тя е много красива на смъртния си одър, недостижимо спокойна, царствено величествена, повече от всякога дъщеря на Саксонския маршал. На Дешартр, почти обезумял от мъка, хрумва една романтична, но зловеща мисъл. Натоварен да приготви в семейната гробница място за новия ковчег, той отваря ковчега на Аврориния баща Морис Дюпен и завежда в тази мразовита нощ девойката до частното гробище под дърветата в парка. Главата на Морис се е отделила от тялото. Дешартр я взема и кара Аврора да я целуне. На дълбоко развълнуваната и сломена дъщеря това се струва съвсем естествено.
„Загубваш най-добрата си приятелка“, казва бабата. Аврора загубва и единствената си защита срещу злобата и алчността. Седемнадесетгодишна девойка, с голямо наследство — тя притежава в Париж големия дом Нарбон, в Бери имението Ноан, както и голям годишен доход — тя е изкушение за кандидатите за женитба. Баба й е определила много благоразумно за настойник граф Рене дьо Вилньов, внук на съпруга й; Аврора ще живее при него в Шенонсо28; госпожа дьо Вилньов ще въведе заедно с дъщеря си Ема (бъдеща графиня дьо ла Рош-Еймон) в подходящо общество Аврора, повтаряла всякога: „Не, не бих могла вече да живея в град, бих умряла там от скука. Обичам самотата си…“ Този план се приема от семейство Вилньов при условие, че тяхната братовчедка ще скъса напълно с „ужасната среда“ на своята майка и ще забрави „войнишкия брак“ на баща си. Господин дьо Вилньов идва веднага в Ноан и очарова Аврора; той е приветлив, весел и знае наизуст хиляди стихове; тя се радва, че има такъв настойник.
Но сметката е била направена, без да се вземе предвид буйният нрав на София-Виктория, която тръгва за Ноан със сестра си, леля Люси Марешал, още щом научава за смъртта на свекървата, Ноан е станал отново достъпен за нея! Аврора я посреща с обич, ласките на първо време нямат край. После лошите спомени вземат връх и госпожа Морис Дюпен излива омразата си към мъртвата. Тя просто съкрушава дъщеря си със своите непристойни нападки, но решена да се държи смирено, Аврора отговаря на този порой само със спокойствие и почит. „Не постъпваш правилно — казва лелята. — И ти трябва да крещиш, да вилнееш като нея.“ Разбиранията на Аврора не й позволяват това. Когато отварят завещанието, яростта на застаряващата фурия вече няма граници. Тя заявява, че е естествена и законна настойница на дъщеря си и никога няма да се откаже от това право.
Аврора се покорява, без да продума. Не изпитва вече някогашната любов към майка си: толкова злоба я отвращава, но се покорява по дълг. Надява се може би, че София-Виктория ще я изпрати отново в английския монастир или ще я остави в Ноан; обаче майката я отвежда в Париж. Преди да замине, Аврора дава на Дешартр разписка, че е напълно отчетен за управлението на Ноан, при все че нещастният „велик мъж“ е бил много лош управител и не е събрал осемнадесет хиляди франка наеми за наети земи. Аврора се заклева, че ги е получила, за най-голямо възмущение на своята майка и настойница и с надежда, че бог ще й прости тази лъжа.
28
Когато се оженва за Аврора Саксонска, Дюпен дьо Франкьой е вдовец. От първия си брак има единствена дъщеря, омъжена за граф дьо Вилньов, собственик на замъка Шенонсо. — Б.а.