Да, хората умееха да живеят и да умират в ония времена!… Никой не страдаше от досадни болести. Болният от подагра се движеше, без да се мръщи: доброто възпитание изискваше да не показваш, че страдаш. Нямаше делови грижи, които разстройват домашния живот и притъпяват ума. Хората умееха да се разоряват, без да се разбере, като добри комарджии, които губят, без да се тревожат и да се сърдят. Дори полумъртви, не пропускаха лов. Смятаха, че е по-добре да умреш на бал или в театър, отколкото в леглото си, между четири свещи и грозни мъже в черни дрехи. Бяха философи, не се преструваха на пуритани, макар че понякога бяха, без да се перчат с това. Добродетелните бяха сдържани по личен вкус, без педантизъм или прекалена скромност. Наслаждаваха се на живота, а когато дойдеше време да го напуснат, не се опитваха да вдъхнат на другите отвращение към него. Последните думи на моя старец бяха да го преживея дълги години и да бъда щастлива. Да проявиш такова великодушие е най-добрият начин да накараш другите да скърбят за тебе…
Семейство Дюпен се занимава и с литература, и с музика. И двамата са поклонници на Русо и го приемат у дома си. Голяма част от годината прекарват в Шатору, гдето ги призовават официални задължения. Там живеят в княжески разкош в стария замък Раул. За музика, тунеядци и благотворителност пропиляват седем-осем милиона франка в тогавашна валута. Така че, когато умира в 1788 година, господин Дюпен оставя в голямо безредие и служебните, и частните си дела. След изплащането на всички дългове на мадам Дюпен остават седемдесет и пет хиляди франка годишен доход. Това именно тя нарича разорение.
II
Революцията и империята
Всяка революция разделя жителите в тази страна на три групи: едни могат да бъдат само революционери; други могат да бъдат само врагове на революцията, а трети са разкъсвани от противоречия, защото принадлежат към заплашената класа, но са били недоволни от нея. Към тази именно трета група принадлежи мадам Дюпен дьо Франкьой. По своите роднински връзки с кралски дворове, по възпитание, по богатство тя е аристократка; но опетнена по две линии с извънбрачен произход, тя е унижавана, оскърбявана и смята, че кралският двор се е отнесъл недостойно към нея. И у майка си, и у съпруга си тя се среща с философи и енциклопедисти; прекланя се пред Волтер и Русо; ненавижда камарилата на кралицата. Първите дни на революцията й се струват като отплата срещу собствените й врагове и тържество на нейните идеи.
След като овдовява, тя се премества да живее в Париж, на улица „Роа дьо Сисил“, заедно със сина си Морис, който в 1789 година е единадесетгодишен, и с „абат“ Дешартр.
„Абатът“, който изобщо не е бил ръкополаган в духовен сан, сваля от благоразумие монашеския нагръдник и става гражданинът Дешартр. Той е своеобразна личност, много образован, с приятна външност, но педант, прекалено взискателен по отношение на език и стил и невероятно самодоволен. Безумно смел и безгранично безкористен, той „притежава всички висши душевни качества, заедно с непоносим характер“. Ученикът му Морис Дюпен, също така благороден, се привързва нежно към този смешен и великодушен учител. Морис е красив като девойка, с фаталната красота на Кьонигсмарките; има техните кадифени очи, тяхната склонност към музика и поезия, тяхната естественост. Майка и син се обожават.
Когато революцията на Мирабо се сменя от революцията на Дантон, мадам Дюпен престава да ръкопляска. Извършва дори неблагоразумието да запише седемдесет и пет хиляди франка във фонда за подпомагане на избягалите принцове. Когато намисля да напусне Париж, тя решава, че Бери, гдето е живяла щастливо със съпруга си, ще бъде едно доста сигурно убежище и на 23 август 1793 година купува за двеста и тридесет хиляди франка от граф дьо Серен, чиито имоти не са конфискувани, имението Ноан, между Шатору и Ла Шатр. В Ноан е имало някога феодален замък, купен в XIV век от „благородника Шарл дьо Вилалюмини, щитоносец“. От този замък е останала само една кула, гдето гукат гълъби. Новият замък е голяма сграда в стил Людовик XVI, проста и удобна, „разположена до площада на селището и скромна като най-обикновена селска къща“. Входът е срещу малкия селски площад, засенчен от столетни брястове. Мадам Дюпен се готви да се оттегли в тази още спокойна провинция, когато неочаквано изпада в голяма опасност.