Това твърдение би било по-вероятно, защото колата, теглена, както казахме, от четири коня и водена от двама кочияши, беше следвана от един-единствен кон, завързан отзад с дълъг ремък. Този кон, който благодарение на своята малка подвижна глава, нежни крака, тесни гърди, гъста грива и огнена опашка издаваше характерните белези на арабската порода, бе напълно оседлан. Това означаваше, че от време на време някой от тайнствените пътници, затворени в този Ноев ковчег, си доставяше удоволствието да поязди и галопира до колата, която не можеше да си позволи такъв бърз ход. В Понт-а-Мусон кочияшът от предишната смяна бе получил двойно заплащане от една бяла и мускулеста ръка, която се бе подала между две кожени перденца, които закриваха почти така плътно предната част на кабриолета, както муселиновите завески закриваха предната част на колата. Възхитеният кочияш, сваляйки енергично шапката си, бе казал: „Благодаря, монсеньор.“ И един звучен глас бе отговорил на немско наречие, което все още се чува, дори и да не се говори вече:
— Schnell, schneller! Или бързо, по-бързо!
Към седем часа смениха конете в Сен Мийел. Същата ръка подаде през завеските възнаграждението и същият глас изрече нареждане, подобно на предишното.
След Сен Мийел започва планината. Пристигнали там, пътниците трябваше да се задоволят да вървят пеш. Половин час беше необходим, за да изминат почти четвърт левга.
След като бяха преодолели стръмнината, кочияшите се спряха на върха й, за да оставят конете да си поемат дъх, и пътниците от кабриолета можеха, дърпайки кожените перденца, да обхванат с поглед доста обширен хоризонт, който първите вечерни изпарения започваха да размиват.
Времето, което бе ясно и топло до три часа следобед, беше станало задушно на свечеряване. Голям бял облак, идващ от юг и следващ сякаш умишлено каретата, заплашваше да стигне преди нея в Бар-льо-Дюк, където кочияшите предлагаха да се прекара нощта.
Изведнъж светкавица набразди големия облак, небето се разцепи на огнени късове и изплашеното око можеше да проникне в неизмеримите дълбини на небесния свод, пламнал като този на ада. В същия момент гръмотевица, отекваща от дърво на дърво до края на гората, пресечена от пътя, разтърси самата земя и подгони големия облак като разярен кон.
Колата продължи да се движи, като изпускаше дим през комина с тази разлика, че от черен, какъвто беше преди, той бе станал тънък и с цвят на опал.
Междувременно небето се помрачи като при земен трус; тогава прозорчето на покрива се обагри в ярка светлина и остана осветено. Виждаше се, че обитателят на тази подвижна килия, чужд на това, което ставаше отвън, взимаше мерки срещу нощта, така че да не бъде прекъснат в своите занимания. Кочияшите като че ли се съветваха, защото колата спря.
— А сега? — попита същият глас, но този път на отличен френски. — Какво, по дяволите, ще правим?
— Питахме се дали трябва да продължим нататък — казаха кочияшите.
— Струва ми се, че преди всичко мен, а не вас, трябваше да попитате за това — рече гласът. — Хайде!
И кожените перденца, за момент дръпнати, отново се спуснаха между пътника и предната част на колата. Но глинестият път, и бездруго мокър и разкалян, стана изведнъж така хлъзгав от пороя, че конете отказаха да продължат.
— Господине — каза кочияшът, който яздеше един от впрегнатите коне, — невъзможно е да се върви напред.
— Защо? — попита гласът, който вече познаваме.
— Защото конете не вървят, те се пързалят.
— Колко ни остава до смяната на впряга?
— О! Далече е, господине, на четири левги30 сме оттам.
— Е, добре, кочияшо, постави на конете си сребърни подкови и те ще тръгнат — каза чужденецът, като дръпна перденцето и му подаде четири сребърни монети от по шест ливри.
— Вие сте много добър — рече кочияшът, като взе монетите в голямата си ръка и ги пусна в своя широк ботуш.
Всъщност масивната кола, тежаща на задниците на конете, които не можеха повече да я удържат, започна с вихрен устрем да се спуска, а умножаващата се тежест скоро промени движението надолу в едно стремглаво въртене. Конете побесняха от болка и екипажът литна като стрела по мрачния склон, видимо приближавайки се към пропастта. Едва тогава не само гласът, а и главата на пътника се подаде от колата.
— Некадърник! — изкрещя той. — Ще погубиш всички! Дърпай юздите наляво, наляво ти казвам!
— Ех, господине, много бих искал да ви видя тук, на моето място — отговори ужасеният кочияш, който напразно се опитваше да събере поводите и да възвърне изгубената власт над конете си.
30
Левга — стара келтска мярка за дължина с различно значение в различните страни. Във Франция — сухоземна левга — 4,444 км — бел.ред.