— Андре — каза той, — не мога да ви кажа нещо, което не е известно и на мен.
Филип стисна двете си ръце в юмруци и вдигна очи към небето.
— Може би познавам този мъж! — извика Андре с нарастващи гняв и възмущение. — Усетих върху себе си отново странното му влияние.
— Той е невинен. Срещнах се с него. Имам и доказателство… Не търсете повече, Андре, откажете се…
Обхванат от ужасно отчаяние, Филип закри лицето си с ръце. После изведнъж откри лицето си.
— От какво се оплаквам? — каза той с усмивка. — Сестра ми е чиста и ме обича. Никога не е предала нито доверието ми, нито приятелството ми. Тя е млада като мен, добра като мен. Ще живеем заедно, ще остареем заедно… Двамата ще сме по-силни от целия свят!
Докато младежът я утешаваше, Андре ставаше все по-тъжна. Тя сведе към земята бледото си чело, а погледът й придоби същото изражение на мрачно отчаяние, от което Филип току-що се беше поотърсил с цялата си смелост.
— Говорите само за нас двамата — каза тя и впи проницателните си сини очи в живото подвижно лице на брат си.
— За кого още искате да говоря, Андре — попита младежът, като издържа погледа й.
— Ние имаме баща. Той как ще се отнесе с дъщеря си?
— Казах ви и вчера да забравите всичките си мъки и страхове, да ги отхвърлите от съзнанието си, както вятърът отхвърля утринната омара, да прогоните всеки спомен и всяко чувство, ако те не се отнасят до мен — отвърна студено Филип. — Наистина, скъпа ми Андре, никой не ви обича повече от мен и никой не ме обича повече от вас. Защо ние, изоставените сирачета да се обременяваме с ярема за отплата към баща ни?
— Но тогава, братко, трябва ли да мисля…
— Не трябва да губим време в ненужни разговори, приятелко. Съберете всичко, което имате. Доктор Луи ще уведоми дофината за вашето заминаване. Знаете какви доводи ще изтъкне — че имате нужда да промените въздуха, че имате необясними страдания. Пригответе всичко за пътуването.
Андре стана:
— И мебелите ли? — попита тя.
— О, не, не. Бельо, дрехи, бижута.
Андре се подчини. Приготви няколко сандъка. Опразни в тях най-напред чекмеджетата с бельо на скрина, после взе дрехите от гардероба, където се беше скрил Жилбер, а накрая взе и няколко ковчежета и поиска да ги сложи в най-големия сандък.
— Какво е това? — попита Филип.
— Това е ковчежето с огърлицата, която Негово величество ми изпрати, след като бях представена в Трианон.
Филип пребледня, като прецени колко е скъп подаръкът.
— Само с тези скъпоценности ще живеем по подобаващ начин навсякъде — каза Андре. — Обзалагам се, че само перлите струват сто хиляди ливри.
Филип затвори ковчежето.
— Наистина са много ценни — заяви той, като затвори ковчежето и го взе от ръцете на Андре. — Нямаше ли още някакви скъпоценни камъни?
— О, приятелю, те не могат да се сравняват с тези. Украсяваха тоалетката на добрата ни майчица преди петнадесет години. Часовникът, гривните, обиците са украсени с брилянти. Пазим и самия портрет. Баща ни искаше да продадем всичко, тъй като тези неща вече не били на мода.
— Но само те ни остават — каза Филип. — Те са единственото ни богатство. Сестричке, ще дадем за претопяване златните украшения, ще продадем и скъпоценните камъни от портрета. Така ще получим около двадесет хиляди ливри, достатъчна сума за двама несретници.
— Но ковчежето с перлената огърлица е мое! — настоя Андре.
— Никога не се докосвайте до тези перли, Андре, те ще ви изгорят пръстите. Всяка от тях е с особен характер и оставя особен отпечатък върху шията, на която виси, и така опетнява челото на притежателката си.
Андре настръхна.
— Ще взема това ковчеже, Андре, и ще го върна на когото принадлежи. Казвам ви, това богатство не е наше и ние нямаме никакво желание да претендираме за него, нали?
— Както кажете, братко — отвърна Андре, като трепереше от срам.
— А сега, сестричке, облечете се за последното си посещение при дофината. Бъдете съвсем спокойна, много почтителна, покажете дълбоко съжаление, че напускате една толкова издигната покровителка.
— Но аз наистина изпитвам съжаление — прошепна Андре развълнувано, — към нещастието ми се прибавя и тази болка.
— Отивам в Париж, сестричке, ще се върна тази вечер и веднага ще ви отведа със себе си. Разплатете се тук за всичко, което дължите, ако имате задължения.
— Не. Не дължа нищо. Никол избяга… а, да, бях забравила Жилбер.
— Дължите нещо на Жилбер ли? — извика Филип.
— Но да — каза съвсем естествено Андре. — Той ми носеше цветя от началото на пролетта. Както и сам казахте, понякога съм несправедлива към това момче, което в края на краищата беше любезно… Ще му се отплатя по друг начин.