— Благодаря ти, добра ми Терез, благодаря ти.
Щом вратата се затвори, Русо се възползва от уединението и се отпусна с наслада на стола, загледа се в птичките, които клъвваха по някоя троха хляб на прозореца, и се обърна към слънцето, което успяваше да се промъкне между комините на съседните къщи. Мисълта му, млада и бърза, разпери криле веднага щом се почувства свободна, както се случва с мързеливците след щастлив обяд. Внезапно входната врата изскърца и откъсна философа от сладкото му бленуване.
— Какво? Вече се връща ли? Да не би да съм заспал, докато ми се струваше, че просто мечтая?
Вратата на кабинета му бавно се отвори. Русо, с гръб към нея, не си направи труда да се обърне, защото беше убеден, че Терез се връща. Последва миг мълчание. После един глас разби тишината и накара философа да потрепери:
— Извинете, господине…
Русо живо се обърна.
— Жилбер! — възкликна той.
— Да, аз съм Жилбер. Моля ви още веднъж да ме извините, господин Русо.
Видът на Жилбер накара Русо до потръпне и изтръгна от гърлото му жалостиво възклицание, което сякаш изразяваше безпокойство.
— Какво правите тук? — извика живо Русо, който не обичаше безредието и ако го забележеше у другите хора, гледаше на него като на зла умисъл.
— Господине — отговори му Жилбер, — гладен съм.
Русо отново потрепери, като чу гласа му да изрича най-ужасната дума в човешкия език.
— А как влязохте тук? — попита Русо. — Вратата беше заключена.
— Господине — отвърна Жилбер, — знам, че госпожа Терез обикновено оставя ключовете под изтривалката.
Русо се изправи, като се хвана с две ръце за облегалките на креслото си.
— Чуйте ме — каза Жилбер, — отделете ми един миг, само един миг, уверявам ви, господин Русо, че заслужавам да бъда изслушан.
— Да чуем — отвърна Русо, напълно смаян при вида на това лице, което не изразяваше нито едно от общоприетите и познати на човешкия род чувства.
— Докаран съм до такова състояние, че не зная дали трябва да крада, да убивам или да направя нещо още по-лошо… О, не се страхувайте от мен, учителю и покровителю — каза Жилбер с кротък и нежен глас, — мисля, че няма да ми се наложи да се самоубивам, ще умра така и така. Преди осем дни избягах от Трианон и оттогава шетам из гори и поля и не ям нищо друго освен сурови зеленчуци и диви плодове. Тоест дойдох тук, за да намеря някакво решение, господин Русо.
— Полудял ли сте? — извика Русо.
— Не, господине, но съм много нещастен и много отчаян. Щях да се удавя в Сена тази сутрин, ако през ума ми не беше минало едно съждение.
— И какво е то?
— Бяхте написали, че самоубийството представлява кражба към човечеството, нали?
Русо погледна младежа сякаш искаше да му каже: „Толкова ли сте честолюбив и смятате ли, че съм мислил точно за вас, като съм писал тези думи?“
— Искате да кажете: „Нима вашата смърт, окаянико и нищожество, което не притежава нищо и не държи на нищо, би представлявала някакво събитие за света?“
— Не става въпрос за това — каза Русо, засрамен, че са разгадали мисълта му, и продължи, — казахте, че сте гладен, ако не се лъжа?
— Да. Казах го.
— Добре. Понеже знаехте къде е вратата, сигурно знаете и къде е бюфетът. Идете, отворете го и си вземете хляб. После си вървете.
Жилбер не мръдна от мястото си.
— А ако не ви интересува хлябът, а искате пари, не мисля, че сте чак толкова лош, че да се отнесете зле с един старец, който беше ваш покровител, при това — в дома, където получихте подслон. Задоволете се с малкото, което имам… Дръжте — каза Русо и пребърка джобовете си, откъдето извади няколко монети.
Жилбер спря ръката му.
— О — въздъхна той с остра болка, — не става въпрос нито за хляб, нито за пари. Не сте разбрали какво исках да ви кажа, когато обяснявах, че съм се канел да се убия. Как мислите — съществува ли в този свят брънка, която може да прикрепи отново към живота човек, който иска да умре?
— Има много такива брънки — каза Русо.
— А да си баща една от тях ли е? — запита тихо Жилбер. — Погледнете ме, господин Русо, ще прочета отговора в очите ви.
— Да — заекна Русо. — Да, естествено. По какъв повод ми задавате този въпрос?
— Господине, думите ви ще бъдат присъда за мен — каза Жилбер. — Премерете ги добре, преди да ги изречете, заклевам ви. Толкова съм нещастен, че искам да си отида от света, но аз… ще имам дете!
Русо подскочи от учудване, както си седеше в креслото.
— Не се подигравайте с мен, господине — каза смирено Жилбер. — Може би смятате, че само ще боднете сърцето ми, а всъщност ще го прободете с кама. Повтарям — ще имам дете.