Русо го погледна, без да отговори.
— Ако не беше това, щях вече да съм мъртъв — продължи Жилбер. — При този ми избор си казах, че ще ми дадете добър съвет. Затова дойдох.
— И защо да ви давам съвети? — попита Русо. — Допитахте ли се до мен, когато допуснахте тази грешка?
— Тази грешка, господине…
На лицето на младежа се изписа странно изражение и той се приближи до Русо.
— Някои хора биха нарекли тази грешка престъпление — каза Жилбер.
— Престъпление ли? Ето още едно основание да не ми говорите за това. Аз съм човек като вас, а не изповедник. Впрочем не съм изненадан от думите ви. Винаги съм мислил, че няма да тръгнете по добър път. Характерът ви е зъл.
— Не, господине — отговори Жилбер, като клатеше меланхолично глава, — лъжете се. Умът ми е погрешно устроен или може би е изкривен. Прочетох много книги, които проповядваха за равенството между кастите, за гордостта на духа, за благородството на инстинктите. Тези книги, господине, бяха подписани от толкова прочути имена, че всеки беден селянин като мен би се объркал, а аз се погубих.
— Аха! Виждам накъде биете, господин Жилбер!
— Не отправям обвинения, господине. Казвам ви какво съм прочел. Обвинявам единствено моята склонност да вярвам. Повярвах и се провалих. За моето престъпление има две причини. Вие сте първата от тях. Ще стигна и до втората, но когато му дойде времето.
— В края на краищата какво искате от мен?
— Нито благодеяние, нито подслон, нито дори хляб, въпреки че съм изоставен от всички и изгладнял. Не! Искам от вас единствено морална подкрепа, искам да потвърдите вашата доктрина и само с една дума да ми върнете цялата ми сила, която се пречупи не заради изтощението или безсилието на ръцете и краката ми, но поради съмнението в ума и сърцето ми. Господин Русо, заклевам ви, искам да ми обясните дали от осем дни насам онова, което изпитвам, е мъката от глада, който усещам в стомаха си, или пък са угризенията, които разяждат мисълта ми. Направих дете, господине, като извърших престъпление. Е, добре, кажете ми, трябва ли да си скубя косите от отчаяние или да се въргалям в пясъка и да викам: „простете ми!“, или пък да кажа като жената в Светото писание „Постъпих като всички останали. Ако сред мъжете има някой по-добър от мен, нека той да ме убие с камъни.“ С една дума, господин Русо, вие сте изпитвали това, което изпитвам, отговорете ми естествено ли е един баща да изостави детето си?
Щом Жилбер произнесе последните думи, Русо пребледня повече от младежа и загуби всякакво самообладание.
— С какво право ми говорите по този начин? — заекна той.
— Защото, докато бях у вас, господин Русо, в мансардата, където ми предложихте гостоприемство, прочетох какво сте писали по този въпрос. Заявявате, че децата, родени в бедност, принадлежат на държавата, и че тя трябва да поеме грижата по тях. Говоря ви така, защото вие винаги сте били честен човек, но не сте се поколебали да изоставите децата, които са ви се родили.
— Нещастнико — каза Русо, — чел си книгата ми и идваш в дома ми да ми държиш такъв език?! Имаш порочен ум и лошо сърце.
— Господин Русо!
— Зле си чел книгите ми, както и зле тълкуваш човешкия живот! Видял си само повърхността на страниците, както и не виждаш нищо друго освен лицето! Да не би вече да нямам страсти? Кажи! Погледни ме в очите. Нима, въпреки че съм на шестдесет години, те не горят с пламъка на младостта и желанието? Та ти си чел и преписвал книгите ми! Нима не си спомняш, че въпреки упадъка ми заради възрастта и множеството ми сериозни болести сърцето ми е все още младо и, сякаш за да страда повече, е събрало в себе си остатъка от всички сили в организма ми.
— Зная това, господине — каза Жилбер, — опознах ви отблизо и ви разбрах.
— След като си ме опознал отблизо и след като си ме разбрал, не виждаш ли, че животът ми има различно предназначение от това на останалите хора? Това странно пожертвование, което не ми е присъщо, не ти ли подсказа, че се стремя към изкупление?
— Изкупление ли? — прошепна Жилбер.
— Не си ли осъзнал — продължи философът, — че тази бедност ме е принудила най-напред да взема крайно решение, а после не намерих никакво друго извинение за него освен липсата ми на интерес към всичко и постоянство в нещастието? Не си ли разбрал, че наказах моя дух чрез унижението? Защото моят дух беше виновен — той прибягваше до парадокси, за да се оправдае, докато същевременно аз наказвах сърцето си с постоянни угризения.
— А! — извика Жилбер. — Така ли ми отговаряте? Значи вие, философите, хвърляте писмени предписания за човешкия род и ни потопявате в отчаяние, като така ни обричате, ако се разбунтуваме. Ей! Какво ме интересува вашето унижение, ако то е тайно, или вашите угризения, ако и те са скрити? О, горко ви, нека престъпленията, извършени във ваше име, се струпат върху главата ви!