— Върху главата ми ли казвате? Значи проклятие и наказание наведнъж. Забравяте, че е имало наказание. О, това е прекалено. Та вие имате същите грехове, осъждате ли и себе си също така строго, както осъждате мен?
— О, дори много по-строго! — отговори Жилбер. — Моето наказание ще бъде ужасно. Вече нямам вяра в нищо, ще се оставя да бъда убит от моя противник или по-скоро от врага ми. Мога да извърша и самоубийство, както ми нашепва моето нещастие, и съвестта ми ще ми го прости, тъй като моята смърт няма да представлява кражба към човечеството. Просто сте написали едно изречение, без да се замислите.
— Млъкни, нещастнико! — каза Русо. — Спри! Нима вече не си направил достатъчно злини с глупавата си доверчивост? Трябва ли да сътвориш още беди с глупавия си скептицизъм? Говореше ми за някакво дете? Разправяше ми, че си баща или че си щял да станеш такъв?
— Да. Така ви казах.
— Имаш ли представа какво означава — прошепна Русо съвсем тихо — да повлечеш със себе си не в смъртта, а в срама, същества, които са родени да дишат волно въздуха на добродетелта? Добродетелта е дадена от Бога на всеки човек, отбил се от майчината гръд. Чуй все пак колко ужасно е положението ми. Когато изоставих децата си, осъзнах, че обществото, което се чувства обидено от всеки по-издигнат духовно от него човек, се канеше да ми хвърли тази тежка обида в лицето като най-позорно заклеймяване. Тогава се оправдах чрез парадокси. Употребих десет години от живота си да давам съвети на майките как да гледат децата си — аз, който не съумях да бъда баща. Оправях препоръки и към отечеството си как да възпитава силни и честни граждани — аз, който бях слаб и подкупен. И ето, че един ден палачът, отмъстител и на обществото, и на отечеството, и на сирачето, видя сметката на книгата ми, понеже не можа да се разправи с мен. Изгори я като жив срам за страната, чийто въздух беше замърсила. Хайде, избирай, отгатни, отсъди дали съм постъпил правилно, като съм възбуждал духовете, и дали съм бил причинил зло с наставленията си? Моето сърце решава дилемата и то ми нашепва от лоното на гърдите ми: „Горко ти, безчувствен баща, изоставил децата си, горко ти, ако един ден срещнеш някоя млада проститутка, която безсрамно се смее на някой кръстопът — тя може би е твоя дъщеря и гладът я е подтикнал съм безчестие, или пък, ако видиш на улицата как задържат някой крадец, все още с умело откраднатия предмет в ръце — той може би е твой син и гладът го е принудил да стане престъпник!“
При тези думи Русо, който се беше понадигнал от креслото, се отпусна отново в него.
— Значи — каза младежът, като смръщи вежди, — никога не бихте изоставили децата си, ако имахте средства да ги храните?
— Ако разполагах само с необходимия минимум пари, никога не бих го сторил, кълна ти се!
И Русо тържествено протегна треперещата си ръка към небето.
— Стигат ли двадесет хиляди ливри, за да се изхрани едно дете? — попита Жилбер.
— Достатъчни са — отговори Русо.
— Добре. Благодаря, господине, сега вече зная какво трябва да направя — заяви Жилбер.
— Е, добре, скрийте се тук, дете мое, малкото таванче е свободно.
— Обичам ви, учителю! — провикна се Жилбер. — Предложението ви ме изпълва с радост, наистина не искам нищо освен подслон, що се отнася до хляба, ще го спечеля, знаете, че не съм мързеливец.
— А сега, това ли е всичко, което искахте? — попита Русо, като се опитваше с поглед да изтика Жилбер вън от стаята.
— Не, господине, още една дума, ако позволите.
— Говорете.
— Един ден в Люсиен ме обвинихте, че съм ви предал. Не съм предал никого, господине, просто преследвах любовта си.
— Да не говорим повече по този въпрос. Това ли е всичко?
— Да. А сега, господин Русо, когато човек не знае адреса на някого в Париж, възможно ли е да го научи?
— Разбира се, ако човекът е известен.
— Мъжът, за когото ви говоря, е доста известен.
— Името му?
— Граф Жозеф Балзамо.
Русо потрепери. Той не беше забравил събранието на улица „Платриер“.
— Какво искате от него? — попита той.
— Нещо много просто. Бях ви обвинил, учителю, че сте моралната причина за моето престъпление, тъй като смятах, че съм се подчинил единствено и само на природния закон.
— И разубедих ли ви? — извика Русо, като целият трепереше при мисълта, че върху него лежи подобна отговорност.
— Поне ми изяснихте нещата.