— Е, и? Какво искате да кажете?
— Че моето престъпление има не само морална, но и физическа причина.
— И граф Дьо Балзамо е физическата причина, нали?
— Да. Имах за пример подобни събития. Използвах случая, който ми се предостави, признавам го сега, действах като диво животно, а не както подобава на човек. Вие ми дадохте примера, а граф Дьо Балзамо ми предостави удобния случай. Знаете ли къде живее?
— Улица „Сен Клод“ в Маре.
— Благодаря. Отивам веднага при него.
— Внимавайте, дете мое — спря го Русо, — той е могъщ човек с твърде задълбочен и потаен ум.
— Не се бойте, господин Русо, аз съм решителен човек, а вие ме научихте да се владея.
— Бързо, бързо, качете се горе! — провикна се Русо. — Чувам, че външната врата се отваря, това несъмнено е госпожа Русо. Тя влиза. Скрийте се на тавана, докато влезе вкъщи. После излезте.
— Ключа, ако обичате.
— Закачен е на гвоздея в кухнята както обикновено.
— Довиждане, господине, довиждане.
— Вземете си хляб, а аз ще ви приготвя работа за тази вечер.
— Благодаря!
Терез едва беше затворила вратата на жилището и ето, че човекът, който следеше движенията й от прага на мансардата, слезе с такава бързина по стълбата сякаш силите му не бяха го напуснали след дългото гладуване. Умът му беше зает с надежда и омраза, а зад всичко това витаеше сянката на отмъщението, която го пробождаше с жалбите и обвиненията си. Той пристигна на улица „Сен Клод“ в трудно за описване състояние. Точно когато влизаше в двора на къщата, Балзамо съпровождаше до прага й принц Дьо Роан, който като човек с добро възпитание беше дошъл да направи ново посещение у щедрия алхимик. Докато принцът си тръгваше и за пореден път изказваше благодарностите си на Балзамо, бедното дете — с дрипави и окъсани дрехи — се промъкна вътре като куче, като не смееше да се огледа наоколо от страх да не би блясъкът да го заслепи.
Каретата на принц Луи го очакваше на булеварда. Прелатът премина пъргаво разстоянието до нея и щом вратата й се затвори след него, потегли бързо.
Балзамо я проследи с меланхоличен поглед и щом тя изчезна, се обърна към площадката на дома си. Там някакъв човек, който приличаше на просяк, беше заел умолителна стойка. Балзамо тръгна право към него. Въпреки че от устата му не се отрони нито дума, погледът му беше достатъчно изразителен и отправяше въпрос към посетителя.
— Само четвърт час разговор насаме, господине — каза дрипавият човек.
— Кой сте вие, приятелю? — попита Балзамо с безкрайно благ глас.
— Не ме ли познавате? — попита Жилбер.
— Не, но това няма никакво значение, влезте — каза Балзамо, без да се обезпокои от странния вид на просителя, от дрехите му и от опасността да му досади. — Наистина, струва ми се, че съм ви виждал някъде.
— В Таверне, господине, където дойдохте в навечерието на деня, преди там да се отбие дофината.
— Какво правехте в Таверне?
— Живеех там. Дойдох в Париж, където най-напред учих при господин Русо, после ме настаниха в градините на Трианон като помощник-градинар с препоръката на господин Дьо Жюсьо.
— Какви прочути имена ми цитирате, скъпи приятелю! Какво искате от мене?
— Ще ви кажа.
Жилбер замълча за миг и впери очи в Балзамо. В погледа му не липсваше твърдост.
— Спомняте ли си — продължи той, — че дойдохте в Трианон през нощта на страшната буря? В петък ще станат шест седмици оттогава.
От сериозен Балзамо стана мрачен.
— Да. Спомням си. — призна той. — Да не би случайно да сте ме видели?
— Видях ви.
— В такъв случай името ви е Жилбер?
— Да, господин графе.
Балзамо обхвана с дълбокия и разнищващ поглед младежа, към когото бяха отправени толкова обвинения. Беше изненадан — той, който познаваше хората — от увереността в държанието му и от достойнството на думите му.
— По държанието ви разбирам защо сте дошъл тук — каза Балзамо. — Знаете, че от страна на госпожица Дьо Таверне ви е отправено ужасно обвинение. С помощта на науката аз я принудих да каже истината. Идвате тук, за да ме упрекнете за това, нали? За това разкритие, което без моята намеса щеше да си остана в мрака, сякаш е потънало в гроб?
Жилбер се задоволи да поклати отрицателно глава.
— Братът ще ви преследва, а сестрата ще накара да ви убият — продължи Балзамо, — ако имате непредпазливостта да се разхождате из улиците на Париж, както правите сега.
— О, що се отнася до това, слабо ме интересува! — заяви Жилбер.
— Как така слабо ви интересува?
— Така е. Обичах госпожица Андре. Обичах я така, както няма да я обича никой друг, но тя ме презря — мен, човека, който имаше толкова почтителни чувства към нея и който два пъти я държеше в ръцете си, без дори да се осмели да доближи устни да крайчеца на роклята й.