„Да видим — каза си Жилбер — какво ще стане, ако отида за последен път там, като лазя на колене по пясъка на алеите и търся обожаваната следа, оставена от стъпките на моята любовница237.“
Жилбер притежаваше едно голямо качество — щом веднъж вземеше решение, го прилагаше бързо в действие. Изведнъж от вътрешността на къщата се чу шум, който накара младежа да потрепери. Жилбер отстъпи назад. Лицето му беше мъртвешки бледо, а главата му бе толкова измъчена от осем или десет дни, че като видя светлинка да пропълзява изпод вратата, той повярва, че суеверието — това дете на неграмотността и угризенията — запалваше пред очите му един от злокобните си пламъци и че именно този пламък се прокрадваше през процепите на капаците. Повярва, че душата му, цялата обременена от ужаси, вика друга душа и че е настъпил часът за видения, каквито имат безумните хора или маниаците.
И все пак стъпките и светлината се приближаваха. Жилбер виждаше и чуваше, без да вярва на очите и ушите си. Внезапно капакът на единия прозорец се отвори тъкмо когато младежът се приближаваше, за да погледне през процепите му. Ударът отпрати момъка настрана към стената и той нададе силен вик, после падна на колене. Повали го не толкова ударът, колкото гледката. Смяташе, че къщата е празна, бе почукал на вратата и не му бяха отворили, а сега там стоеше Андре.
Младото момиче (защото това наистина беше Андре, а не сянката й) също като Жилбер извика, но след малко вече не беше толкова уплашено, тъй като очевидно очакваше някого.
— Какво има? — попита тя. — Кой сте вие? Какво искате?
— О, простете ми, простете ми, госпожице! — прошепна Жилбер, като гледаше смирено в земята.
— Жилбер? Вие — тук? — провикна се Андре с изненада, в която бяха примесени и страх, и гняв. — Какво правите тук, приятелю?
Последното обръщение отекна болезнено чак до дъното на сърцето на младежа.
— О! Не ме укорявайте, госпожице — развълнувано каза той. — Бъдете милостива!
Андре погледна учудено Жилбер като жена, която не разбира това смирение.
— И най-напред — продължи Андре — станете! После ми обяснете как така сте тук?
— О, госпожице! — извика Жилбер. — Няма да стана, докато не ми простите!
— Какво сте ми направили, че да се налага да ви прощавам? Филип ли ви даде ключа?
— Ключа ли?
— Разбира се. Бяхме се уговорили да не отварям на никого в негово отсъствие. Значи, за да влезете, трябва той да ви е улеснил, освен ако не сте минали през стените.
— Брат ви ли? Господин Филип? — заекна Жилбер. — Не, не ми е давал ключа. Но не се отнася за брат ви, госпожице. Значи не сте заминали? Не сте напуснали Франция? О, какво щастие, щастие, на което не съм се надявал! — Жилбер беше застанал на едно коляно и с протегнати ръце благодареше на небето със странна набожност.
Андре се наведе към него и го погледна с безпокойство.
— Говорите като луд, господин Жилбер! — каза тя. — Ще скъсате роклята ми!
Жилбер стана.
— Ето, че се разгневихте! — каза той. — Не се оплаквам. Заслужил съм го. Зная, че не по този начин трябваше да се представя. Но какво да се прави? Не знаех, че живеете тук, мислех, че павилионът е безлюден и празен. Дойдох по следите на един спомен, това е всичко. Единствено случайността… О, вече не зная какво говоря. Извинете. Най-напред исках да поговоря с баща ви, но и той беше изчезнал.
Андре се раздвижи.
— С баща ми ли? — попита тя.
Жилбер се обърка при този въпрос.
— Да, защото се страхувам много от вас — каза той. — И все пак разбирам, че е много по-добре всичко да се изясни между вас и мен. Това е най-сигурният начин всичко да се поправи.
— Да се поправи ли? — попита Андре. — И какво трябва да се поправи? Говорете.
Жилбер я погледна. В очите му се четеше любов и смирение.
— О! Не се гневете — помоли се той. — Голяма дързост е от моя страна, зная, та аз съм толкова нищожен човек. Голяма дързост е да вдигна очите си толкова нависоко, но нещастието е сторено.
Андре отново пристъпи от крак на крак.
— Престъплението, ако искате да го наречете така — продължи Жилбер. — Да, престъплението, защото това наистина беше голямо престъпление. Е, добре, за него упреквайте фаталността, но моето сърце никога…
— Вашето сърце? Вашето престъпление? Фаталността… Вие сте полудял, господин Жилбер, и ме плашите.
— Чуйте какво ще ви кажа, госпожице, това е свещен обет, който давам пред лицето на Бога и на хората… Искам целият ми живот да бъде посветен на изкуплението на един миг грешка. Искам цялото ви бъдеще да бъде толкова щастливо, че да изличи всички минали болки и скърби. Госпожице… — Жилбер се поколеба — съгласете се на брак, който ще направи свещено едно престъпно съвкупление.
237
На френски език думата