— А! Чули сте това? — извика отново Андре. — В такъв случай чуйте и какво ще ви кажа, господине. Вие сте ме изнасилили подло, притежавали сте ме, докато ме съм спяла, притежавали сте ме с помощта на престъпление. Аз ще ставам майка, така е. Но запомнете — детето ми има само майка, чувате ли! Изнасилили сте ме, но не сте баща на детето ми.
И като грабна от масата боновете, ги хвърли презрително вън от стаята, така че те докоснаха пребледнялото лице на нещастния Жилбер, преди да се разхвърчат. В този момент той усети в сърцето си толкова мрачен и суров гняв, че добрият ангел закрилник на Андре трябваше да потрепери още веднъж от страх за нея. Но гневът му не се разрази и младежът мина покрай Андре, без да я погледне. Едва беше прекрачил прага, когато тя се хвърли след него, затвори вратите, прозорците, капаците им, като че ли с това си бурно действие поставяше целия свят като преграда между миналото и настоящето.
154.
Решение
Слънцето беше вече доста високо на хоризонта, когато лъчите му проникнаха в мансардата. Жилбер стана, като залиташе. Надяваше да зърне за последен път своята неприятелка в градината или в самия павилион. Това беше едничката му останала радост в изживяната беда. Изведнъж прилив на раздразнение, угризения и гняв разбърка мислите му. Припомни си всичко, което младото момиче го беше накарало да понесе — беше се отнесла към него и с отвращение, и с презрение. Жилбер се спря насред тавана с помощта на порив, който волята му изпрати грубо към тялото.
„Не — каза си Жилбер — няма да зяпаш през прозореца, няма да вдишваш повече отровата, от която ти харесва да умреш. Тази жена е жестока. Ти свеждаше чело пред нея, а тя никога не ти се усмихна, нито пък някога ти отправи утешителна или приятелска дума. За нея представляваше удоволствие да мачка сърцето ти и да го драска с ноктите си, когато то беше още преизпълнено с невинност и най-чиста любов.“
Бледен и треперещ, със сърце, което го влечеше към прозореца, той все пак се подчини на заповедта на разума. Бавно сякаш краката му бяха пуснали корени в стаичката, крачка по крачка се запъти по посока на стълбата. Най-сетне излезе от мансардата, за да отиде у Балзамо.
Изведнъж промени намерението си.
„О, безумец! — каза си той. — Безмозъчен окаяник! Исках отмъщение, но какво отмъщение бих могъл да извърша? Да убия жена? О, не, тя ще умре щастлива, защото ще може да ми отправи още едно проклятие! Да я разоблича публично? О, не, това би била постъпка на подлец! Има ли в душата на това създание някое чувствително място, където едно убождане с игла се равнява на удар с кама? Трябва й унижение… Та тя е по-горда и от мен! Да я унижа, но как… Какво всъщност иска Андре? Какво ли притежава? Какво смята да използва, за да се защити и за да ме опозори? Да видим… На Андре би се харесало онова, което аз ненавиждам. Нима трябва да разруша всичко, което не харесвам? Да го унищожа ли? О, не… Дано моето отмъщение не ме доведе никога до такава беда! Нека не ме принуждава да употребя огън или желязо! Тогава какво ми остава? Ето: да открия причината за превъзходството на Андре, да видя с помощта на каква верига тя ще задържи едновременно и ръката, и сърцето ми… Да не я видя никога вече… Тя никога да не ме погледне! Да мина на две крачки от тази жена, когато тя, греейки с наглата си красота, ще държи детето си за ръка… детето й, което няма да ме познава О, небеса! Нейното дете! Ето тайната. То не трябва да е нейно! Тя не трябва да покрие с погнуса името на Жилбер! Напротив, трябва да е наясно, че това дете ще расте с отвращение към името на Андре! С една дума, тя няма да обича това дете, може би и ще го тормози, тъй като сърцето й е зло. В такъв случай не трябва да го вижда. Точно така! — каза той и показа юмрук към павилиона на Андре. — Ти ме обричаш на срам, на самота, на угризения, на любов. А аз те обричам на безплодно страдание, на самота, на позор. Ти ще ме търсиш, но аз ще съм избягал, ще зовеш детето, дори и за да го разкъсаш, като го видиш, но така поне ще съм запалил в сърцето ти бесния гняв на желанието, ще съм забил в сърцето ти кинжал без острие! Това дете ще бъде мое, а не, както се изразяваш, твое, Андре. Детето ще е на Жилбер, благороден син поради майчиния си произход! Моето дете! Моето дете!“
Жилбер се приближи до капандурата и видя как капаците на прозорците в павилиона се разтварят, а после и как сянката на Андре се плъзга по пердетата и по тавана на стаята, очевидно беше отражение от някое огледало. Появи се и Филип, който се събудил преди сестра си и беше работил в стаята си, намираща се зад нейната. Жилбер забеляза, че разговорът между двамата доста оживен. Със сигурност говореха за разигралата се предишната вечер сцена, а Филип ходеше насам-натам с объркан вид. За пръв път от началото на събитията Жилбер изпита радост и се усмихна иронично.