— Имате право, Андре.
— А аз — продължи живо младата жена — не познах нито подготовката, нито преобразяването. Та аз съм аномалия. Нито съм обичала, нито съм желала някого… Умът и сърцето ми са също толкова девствени, колкото е и тялото ми… И независимо от това… Какво тъжно чудо… Онова, което не съм искала и за което не съм мечтала… ми го изпраща Бог. Той, който никога не е изпращал плодове на дърво, което е безплодно… А къде са моите дарби и дадености, къде са моите инстинкти? Не зная дори къде са надеждите ми! Та една майка, която изпитва страдания по време на раждането, познава и цени съдбата си, а аз не съзнавам нищо, страх ме дори да мисля… Вървя към този последен ден сякаш отивам на ешафода… Филип, аз съм прокълната!
— Андре, сестричке…
— Филип — продължи тя с неописуема горест, — нима не осъзнаваш, че мразя това дете?! О, да, мразя го! Ако оживея, Филип, ще си спомням цял живот за деня, когато за първи път този смъртен враг, когото нося в утробата си, помръдна в мен. Потръпвам, щом и помисля, че този допир до невинното създание, така скъп на майките, запали в кръвта ми треска на омраза и накара устните ми да изричат клетви. Доскоро бях толкова чиста, Филип, а сега съм лоша майка. Филип, аз съм прокълната!
— Добра ми Андре, в името на небето, успокой се. Не бъркай сърцето си с ума. Та това дете е твоят живот и твоята кръв. Аз го обичам, тъй като е твое.
— Обичаш го? — провикна се тя, силно разгневена и бледа. — Осмеляваш се да кажеш, че обичаш моя и твоя позор! Осмеляваш се да кажеш, че обичаш спомена от едно престъпление, възпроизвеждането на подлия престъпник! Е, добре, Филип, вече ти казах, не съм нито подла, нито пък лицемерна, мразя това дете, защото то не е мое и не съм го желала! Изпитвам погнуса от него, защото може би ще прилича на баща си… Баща му! О, някой ден ще умра, докато поизнасям тази ужасна дума! О, Боже — извика тя, като падна на колене на пода, — не мога да убия това дете, когато се роди, защото Вие му вдъхнахте живот… Не можах да убия и себе си, докато го носех в утробата си, защото сте осъдили еднакво сурово самоубийството и убийството, но ви моля, умолявам ви, заклевам ви, ако сте справедлив, Боже, ако се тревожите за бедите на този свят, ако не сте ми издали присъда да умра от отчаяние, след като съм изживяла безчестието и изплакала толкова сълзи, Боже, вземете това дете, убийте го, освободете ме от него, отмъстете за мен!
Ужасяваща и величествена в гнева, Андре удряше челото си в мраморния корниз на огнището въпреки усилията на държащия я в прегръдките си Филип да я спре.
Изведнъж вратата се отвори и на прага й се появи прислужницата, която водеше със себе си лекаря. С един поглед той разгада цялата сцена.
— Госпожо — каза й той със спокойствието на лекаря, който у едни предизвиква подчинение, а у други налага волята си насила, — не преувеличавайте мъката по повод на това събитие, което ще настъпи скоро. Вие — обърна се той към прислужницата — пригответе всичко, за което ви казах по пътя, а вие — каза той на Филип — бъдете по-разумен от госпожата и вместо да споделяте опасенията и слабостите й, присъединете увещанията си към моите.
Андре се надигна почти засрамена. Филип я настани в едно кресло. Внезапно болната се зачерви и се обърна на една страна поради първата болезнена контракция, сгърчените й ръце се вкопчиха в ресните на креслото, а от полилавелите й устни се откъсна първото охкане.
— Мъката, душевните терзания и гневът й ускориха развръзката — обясни лекарят. — Оттеглете се в стаята си, господин Дьо Таверне и… смелост!
С преизпълнено от болка сърце Филип се втурна към Андре, която, чула думите на лекаря, трепереше и въпреки болката се надигна, а после увисна на врата на брат си. Прегърна го, долепи устните си до хладната буза на младежа и му каза с тих глас:
— Сбогом… Сбогом… Сбогом!
— Чувате ли, докторе? — попита обзетият от отчаяние Филип. — Чувате ли?
Луи раздели двамата несретници един от друг, като прояви нежно насилие. После сложи Андре да седне във фотьойла и придружи Филип до стаята му, като пусна резетата между нея и стаята на Андре. Дръпна пердетата, затвори вратите и така погреба, съсредоточи и ограничи само в една стая сцената, която щеше да се разиграе между лекаря и жената, между Бог и тях двамата.
В три часа през нощта лекарят отвори вратата, зад която Филип плачеше и се молеше.
— Сестра ви роди син — каза той.
Филип сплете ръцете си.
— Не влизайте — продължи лекарят. — Тя спи.