Съдбоносният ден най-сетне настъпи. Той беше последният от десетте дни, които Жилбер прекара в терзания, и толкова нощи — в безсъние. Въпреки суровия студ той си лягаше на отворен прозорец и всяко движение на Андре или Филип идваше до ухото му, както звънецът отеква под ръката, която дърпа шнура. Този ден той видя как Андре и Филип разговарят заедно пред камината, беше видял как прислужницата припряно заминава за Версай и забравя да затвори капаците на прозорците. Жилбер начаса хукна да предупреди кочияша. Остана пред конюшните през цялото време, докато той впрягаше конете, хапеше свитите си в юмрук ръце и пристъпваше от крак на крак, за да потисне нетърпението си. Най-сетне кочияшът скочи върху коня243, а Жилбер се качи в кабриолета. Накара кочияша да го спре в една пуста уличка, близо до пазара.
После се завърна у Русо, написа прощално писмо на добрия философ, писмо на благодарност на Терез, като и на двамата съобщаваше, че малко наследство го принуждава да замине за Южна Франция и че ще се върне. Но целият текст на писмата беше без точни данни. После прибра парите си в джобовете, а в ръкава си скри дълъг нож. Канеше се пак да слезе до градината по оловната тръба, но една мисъл го възпря.
Ами снегът… Изцяло погълнат от грижите в продължение на три дни, Жилбер не беше и помислил за това. По снега щяха да видят следи от стъпките му… Те щяха да започват от къщата на Русо. Нямаше никакво съмнение, че Андре и Филип щяха да поръчат разследване. Щяха да установят, че отвличането на бебето съвпада с изчезването на Жилбер, и цялата тайна щеше да бъде разкрита. В такъв случай се налагаше да заобиколи улица „Кок-Ерон“ и да влезе през малката градинска врата. Още преди месец Жилбер си беше приготвил шперц. От тази врата започваше малка вече утъпкана пътечка, следователно той нямаше да остави никакви следи там.
Жилбер не загуби и минута повече. Пристигна точно когато фиакърът, който беше докарал доктор Луи, спираше пред главния вход на малкото жилище. Жилбер отвори предпазливо вратата, не видя никого и се скри в ъгъла на павилиона, до зимната градина.
Беше ужасна нощ. Жилбер чуваше всичко — стенанията, виковете от болката, дори първото проплакване на сина си. Облегнат на голия камък, младият човек не усещаше снега, който падаше на гъсти едри парцали от черното небе. Сърцето му биеше до дръжката на ножа, който той трескаво притискаше до гърдите си. Втренчените му очи бяха кръвясали и от тях искреше огън.
Най-сетне лекарят излезе. Най-сетне Филип размени и последните си думи с него. Тогава Жилбер се приближи до прозореца, стъпките му се отбелязаха по снежния килим, който скърцаше под краката му. Затъваше в снега до глезени. Видя, че Андре спи в леглото си, видя, че и Маргьорит е задрямала в креслото си. Потърси с очи детето до майката, но го нямаше. Разбра веднага. Упъти се към външната врата, отвори я доста шумно и шумът го ужаси. Стигна чак до леглото, което по-рано беше на Никол. Докосна пипнешком с ледените замръзнали пръсти личицето на клетото дете, което проплака от болка. Именно този плач чу Андре.
После Жилбер зави детето в една вълнена завивка и го отнесе, като остави вратата полуотворена, за да не изскърца отново — шумът беше опасен.
Минута по-късно вече беше достигнал улицата през градинската врата. Затича към кабриолета и събуди кочияша, който беше заспал под наметалото си. Качи се в кабриолета, дръпна коженото перде, докато човекът се качваше на коня, и извика:
— Половин луидор, ако след четвърт час прекосиш бариерата!
Конете, подковани с шипове, за да не се хлъзгат по леда, препуснаха в галоп.
160.
Семейство Питу
Всичко по пътя плашеше Жилбер — и колите, които следваха или задминаваха неговата, и жалното виене на вятъра в покритите с изсъхнали листа дървета, което му приличаше на организирано преследване, а на моменти — и на виковете на онези, от които беше отнел детето.
И все пак нищо не го заплашваше. Кочияшът свърши смело работата си и двата коня се спряха с ноздри, от които излизаше пара, в Дамартен в определения от Жилбер час — с други думи, преди изгрев слънце. Жилбер даде обещания половин луидор, смени конете и кочияша и препускането продължи.
243
Кочияшът (или пощальонът) обикновено язди един от впрегнатите най-отпред коне — бел.прев.