По време на първата половина от пътуването детето, грижливо подслонено от вълнената завивка и защитено от самия Жилбер, не усещаше студа и не проплака нито веднъж. Щом започна да се развиделява и Жилбер забеляза отдалеч полето, се почувства по-смел. Детето започна да плаче и за да го утеши, младежът запя една от неумиращите песни, които обикновено тананикаше в Таверне, когато се връщаше от лов.
Скърцането на оста, тракането на железарията на цялата кола и музиката на конските звънчета зловещо акомпанираха на песента на Жилбер. Не остана назад и кочияшът, който увеличи напрежението, като запя шумно откъси от една песен за госпожа Дю Бари.
В края на краищата последният кочияш дори и не подозираше, че Жилбер носи със себе си дете в кабриолета. Той спря конете малко преди Виле-Котре, получи си уговорената за пътуването сума плюс едно двойно екю от шест ливри, а Жилбер си взе грижливо завития и скрит в гънките на вълнената завивка товар и като пееше по възможно най-сериозния начин с цяло гърло песента си, бързо се отдалечи, прескочи един ров и изчезна по настлана с пожълтели листа пътека, която слизаше с криволичене вляво от пътя до селцето Арамон.
Времето застудяваше. От няколко часа вече не валеше сняг. Почвата беше твърда, встрани от пътеката имаше дългоклонести храсти с трънливи краища. Над тях се очертаваха тъжните дървета на гората, вече без листа, а през короната на клоните им проникваше бледият лазур на небето, под което все още се виеше мъгла.
Въздухът беше свеж и остър, разнасяше се ухание на дъбова кора, а от клоните на дъбовете се спускаха ледени висулки. Свободата и поетичността на света силно разтърсиха въображението на Жилбер. Той вървеше бързо и гордо покрай малко поточе, без да се оглежда, тъй като между дърветата търсеше с очи единствено камбанарията на селцето и виждаше само синия пушек на комините, който се прокрадваше през мрежата от клони.
След около половин час Жилбер прескочи ручейче, обрасло с бръшлян и пожълтял кресон, и помоли децата на един земеделец от първата попаднала пред очите му колиба да го заведат при Мадлен Питу.
Без да продумат и дума, но много внимателни — не глупави или сковани като някои други селянчета — те станаха, погледнаха странника в очите и като се хванаха за ръце, го отведоха до голяма сламена колиба с добър външен вид, която като повечето от селските къщи беше на брега на ручея. В ручея бълбукаха прозрачни води и той беше станал по-пълноводен поради първите снегове. Дървен мост или по-скоро дървена дъска свързваше пътечката със стълбите от пръст, които водеха към къщата. Едно от децата посочи с глава, че там живее Мадлен Питу.
— Там ли? — попита Жилбер.
Детето кимна с глава, без да пророни и дума.
— Мадлен Питу? — попита пак Жилбер.
То повтори немия си утвърдителен знак и тогава Жилбер прекоси малкия мост и бутна вратата на колибата, а децата, които отново се хванаха за ръце, съсредоточено следяха какво ли иска от Мадлен Питу този хубав и толкова добре облечен господин с кафява дреха и обувки с токи.
Всъщност Жилбер не беше видял жива душа в селото освен децата. Арамон наистина представляваше така желаната пустиня.
Щом вратата на колибата се отвори, се откри картина, изпълнена с очарование за всеки човек. Особено привлекателна бе тя за един чирак философ и затова силно впечатли Жилбер.
Едра селянка кърмеше красиво бебе на няколко месеца, а пред нея беше коленичило здраво момченце на четири или пет години и на висок глас изричаше молитва. В ъгъла до огнището, до един прозорец или по-скоро до една дупка, пробита в стената и запушена със стъкло, друга селянка на тридесет и пет или тридесет и шест години предеше лен. Чекръкът беше до дясната й ръка, под краката си беше сложила малко дървено столче, а на него лежеше едро добродушно къдраво и рунтаво куче.
Като видя Жилбер, кучето излая доста враждебно, но и сдържано — точно както се очакваше от него, за да засвидетелства бдителността си. Детето, което се молеше, се обърна, като прекъсна „Отче наш“, а двете жени възкликнаха едновременно.
В гласовете им се примесваха изненада и радост. Жилбер се обърна с усмивка към кърмачката.
— Добра ми госпожо Мадлен — каза той, — приемете моя поздрав.
Селянката подскочи.
— Господинът знае името ми? — попита тя.
— Както виждате. Моля ви, не прекъсвайте работата си. Вместо едно кърмаче ще си имате две.
При тези думи младежът постави в грубата люлка на селското дете малкото гражданче, което носеше в ръцете си.