И те наистина потеглиха. Изведнъж Мадлен го повика от прага.
— Господине! Господине!
— Какво има? — попита Жилбер.
— Името му! Как е името му! Как искате да го наричаме?
— Казва се Жилбер — отвърна младият човек с мъжка гордост.
161.
Заминаването
При нотариуса всичко се уреди много бързо. Жилбер вложи на свое име сумата от двадесет хиляди ливри (без няколкостотин ливри), предназначени за образование и издръжка на детето, а също и за да го подготвят за земеделец, когато момчето достигне възрастта. Жилбер уреди образованието и издръжката за петстотин ливри годишно в продължение на петнадесет години и реши, че остатъкът от парите ще послужи за зестра при задомяване или пък при покупка на къща или земя.
След като се погрижи за детето, Жилбер направи това и за хората, които щяха да го отглеждат. Поиска две хиляди и четиристотин франка да бъдат дадени на семейство Питу за детето, щом то навърши осемнадесет години, а дотогава метр Нике трябваше да им предоставя годишни суми само от по петстотин ливри.
Метр Нике трябваше да се ползва от лихвите на парите като отплата за неговия труд и старание. Жилбер накара метр Нике да му даде, както му е редът, разписка за парите, а Питу — за детето. Питу провери подписа на Нике по отношение на парите, а Нике подписа на Питу за детето. Така Жилбер тръгна на път по обед, като остави Нике да се възхищава на преждевременната му мъдрост и ранното му узряване, а Питу — да ликува по повод бързото си забогатяване.
В покрайнините на Арамон Жилбер имаше чувството, че се разделя с целия свят. За него нищо вече нямаше значение, а бъдещето не му даваше никакви обещания. Току-що се беше сбогувал с живота на безгрижен младеж и беше извършил сериозна постъпка, която някои биха нарекли престъпление, а Бог можеше да накаже строго.
Така или иначе, като вярваше в собствените си идеи и собствените си сили, Жилбер събра смелост и се откъсна от ръцете на метр Нике, който вече го считаше за свой сърдечен приятел и го съблазняваше с хиляди и хиляди изкушения. Но човешкият дух е капризен, а човешката природа е подвластна на много слабости. Колкото по-силна воля има някой, колкото повече гъвкавост притежава, колкото и начини да намира, за да тръгне спонтанно напред и да изпълни намеренията си, толкова повече мери разстоянието, което го отделя от първата му крачка.
В такива случаи и най-големите смелчаци започват да се безпокоят и именно тогава се питат като Цезар: „Дали постъпих добре, като прекосих Рубикон?“245
Когато Жилбер стигна края на гората, обърна още веднъж поглед към червенеещите се върхове на дърветата, които скриваха от погледа му цялото село Арамон с изключение на камбанарията. Тази гледка на щастие и мир го потопи в мечтание, изпълнено със съжаления и прелести.
— Луд ли съм? Къде съм тръгнал? — запита се той. — Бог не се ли отвръща гневно от мен в небесните дълбини? Какво се случи? Имах едно хрумване? И? Едно обстоятелство облагодетелства осъществяването му. Та аз съм само един човек, предизвикан от Бога. Извърших зло, но се съгласих да го поправя. И сега притежавам съкровище и дете! Така, с десет хиляди ливри, като останалите десет са запазени за детето ми, мога да си заживея тук като добър земеделец сред тези добри хорица, в сърцето на прекрасната и плодородна природа. Мога да се погреба завинаги в това кротко блаженство, да работя и да размишлявам, да забравя света и да го накарам да ме забрави. Та аз мога да отгледам и сам това дете и да се радвам на моето дело. Какво блаженство! А защо не? Нима тази добра възможност не е компенсация за всичките ми минали страдания? О, да, мога да живея така! Мога да се вместя в наследството на това дете! Мога да го отгледам сам и така да спечеля парите, които сега давам на наемници. Мога и да призная на метр Нике, че аз съм баща му! Мога всичко!
Сърцето на Жилбер постепенно се изпълни с неизразима радост и с надежда, каквато не беше изпитал до този момент дори и в най-усмихнатите илюзии на мечтите си. Но изведнъж червеят, който дремеше в недрата на този хубав плод, се пробуди и показа омразната си глава. Това бяха угризението, срамът и нещастието.
— Не мога — каза си Жилбер, като пребледня. — Та аз откраднах детето на тази жена, както отнех и честта й. Откраднах и парите на онзи човек и му казах, че ще поправя бедата. Нямам вече никакво право да създавам щастие за самия себе си. Нямам право да запазя детето за себе си, след като и тя няма това право. Това дете е и на двама ни, то не принадлежи на никого другиго.
При тези болезнени като рани мисли Жилбер се надигна. Беше отчаян. Лицето му изрази най-мрачните и най-ненавистните страсти.
245
Цезар пресича реката Рубикон, когато тръгва към Рим за решителна битка с Помпей. Думите са: „Жребият е хвърлен.“ Оттогава да пресечеш Рубикон означава да направиш не само решителна, но и необратима стъпка — бел.прев.