— Така да бъде! Ще бъда нещастен! Така да бъде! Ще страдам! Ще се лиша от всички и от всичко! Та това наследство ми беше необходимо, за да правя добро, а сега аз искам да причинявам с него зло. Само че моето единствено наследство отсега нататък вече са отмъщението и нещастието. Бъди спокойна, Андре! Ще го разделя вярно и почтено с теб!
Зави надясно след миг размисъл, за се ориентира. После потъна в горите и вървя през целия ден към Нормандия. Беше пресметнал, че трябва да пристигне там след четири дни ходене пеша. Имаше девет ливри и няколко су. Външният му вид беше почтен, а лицето му — спокойно и отпочинало. Под мишницата си носеше книга и приличаше на студент от добро семейство, който се завръща в бащиния дом. Свикна да върви нощем по хубавите пътища, а да спи през деня по поляните, огрян от слънчевите лъчи. Само два пъти бризът задуха толкова силно, че беше принуден да влиза в изоставени сламени колиби. И двата пъти седна на стол до огнището, спа непробудно, колкото му душа иска, и не забеляза, че нощта бе настъпила. Винаги имаше готов отговор къде отива и защо отива точно там.
— Отивам при чичо ми в Руан — казваше той. — Идвам от Виле-Котре. Понеже съм млад, исках да повървя пеша, за да се поразсея.
Селяните не подозираха нищо, тъй като по онова време книгата беше нещо уважавано. Ако Жилбер видеше, че съмнението прозира върху някои малко по-прехапани устни, говореше, че отива в семинарията, защото това било призванието му. Тези му обяснения разбиваха на пух и прах всяка лоша мисъл и подозрение.
Така изминаха цели осем дни. Жилбер живееше като селянин, харчеше десет су на ден и изминаваше за същото време по десет левги. Наистина пристигна в Руан, а там нямаше повече нужда да се осведомява и да търси пътя. Книгата, която носеше, беше „Новата Елоиза“. Беше богато подвързана. Русо му беше направил този подарък и беше написал името му на първата й страница. Понеже състоянието на Жилбер се стопи до четири ливри и десет су, той откъсна внимателно страницата и грижливо я прибра, а книгата продаде на един книжар, който му даде за нея три ливри. Така младежът успя след още три дни да стигне до Хавър и при залез слънце видя морето. Обувките му бяха в окаяно състояние за един млад господин, който денем кокетно обуваше копринени чорапи, за да премине с тях през града. На Жилбер му хрумна още една идея — продаде чорапите или по-скоро ги размени за чифт безупречни обувки, поне що се отнася до здравината им. Няма да споменаваме дали бяха елегантни или не.
Последната нощ прекара в Арфльор. Настани се там и вечеря за шестнадесет су. За първи път през живота си яде миди.
— Ядене на богаташ за най-бедния човек — си каза той. — Според Русо Бог винаги е правил само добрини, а хората — само злини.
В десет часа на 13 декември Жилбер влезе в Хавър и веднага забеляза „Адонис“, хубав бриг246 с водоизместимост триста тона, който се клатушкаше над водата. Пристанището беше пусто. Жилбер се изкачи на кораба по подвижната стълба.
Един юнга дойде да го попита какво иска.
— Капитанът? — попита Жилбер.
Юнгата направи знак към трапа247 и не след дълго един глас отдолу нареди:
— Нека слезе!
Жилбер слезе. Въведоха го в каюта, цялата от акажу и обзаведена най-просто.
Един блед и нервен мъж на около тридесет години, с живи и неспокойни очи, четеше вестник, седнал на маса, която също както и стените на каютата беше от акажу.
— Какво желае господинът? — попита той Жилбер.
Жилбер му направи знак да отпрати юнгата и момчето наистина излезе.
— Вие ли сте капитанът на „Адонис“, господине?
— Да, господине.
— В такъв случай този лист хартия е адресиран до вас.
При тези думи той му подаде записката на Балзамо. Щом разпозна почерка, капитанът стана припряно и се усмихна приветливо и благосклонно на Жилбер.
— А! И вие ли? Толкова млад… Добре… Добре!
Жилбер се задоволи да се поклони.
— Вие заминавате за? — попита капитанът.
— Америка — отвърна Жилбер.
— И кога ще тръгнете?
— Когато отпътувате вие самият.
— Добре. Значи след осем дни.
— Какво да правя през това време, капитане?
— Имате ли паспорт?
— Не.
— В такъв случай тази вечер ще се върнете на борда, но цял ден ще се разхождате извън града, например в Сент Андрес. Не говорете с никого.
— Трябва да ям. Нямам вече пари.
— Сега ще ви дадат обяд. А и ще вечеряте тук.
— А после?
— След като се качите на борда, няма да слизате повече на брега. Ще се скриете тук. Ще заминете, без да сте зърнали небето. Щом веднъж излезем в открито море, ще сте свободен на воля.