— Добре.
— Свършете днес всичко, каквото имате да вършите.
— Трябва да напиша едно писмо.
— Напишете го.
— Къде?
— На тази маса… Ето ви перо, хартия и мастило. Пощата е в предградието. Юнгата ще ви заведе.
— Благодаря, капитане!
Щом остана сам, Жилбер написа кратко писъмце и го адресира със следния надпис: „Госпожица Андре дьо Таверне, Париж, улица «Кок-Ерон» №9, първата врата от страната на улица «Платриер»“. После младежът стисна в джоба си писмото, изяде храната, която самият капитан му донесе, и тръгна след юнгата, който го заведе в пощата, и пусна там писмото.
През целия ден Жилбер наблюдаваше морето от височината на крайбрежните скали. Щом настъпи нощта, се завърна. Капитанът го дебнеше и го вкара на кораба.
162.
Последно сбогом от Жилбер
Филип прекара ужасна нощ. Стъпките в снега му дадоха очевидно доказателство, че някой се бе промъкнал в къщата с цел да отвлече детето, но кого би могъл да обвини? Никакъв друг признак не уточняваше подозренията му. Филип познаваше добре баща си и беше напълно убеден, че той е съучастник в деянието. Господин Дьо Таверне смяташе, че Луи XV е бащата на детето, и вероятно отдаваше голямо значение на това живо доказателство, че кралят е изневерил на госпожа Дю Бари. Баронът сигурно вярваше, че рано или късно Андре отново ще стане фаворитка и ще откупи доста скъпо източника на бъдещото си благосъстояние.
Всички тези размисли, основани върху едно съвсем ново разкритие на бащиния му характер, утешиха малко Филип. Той реши, че е напълно възможно да си вземе обратно детето, при положение че познаваше неговите похитители.
В осем часа той издебна влизането на доктор Луи, на когото разказа ужасното нощно отвличане, докато двамата се разхождаха напред-назад по улицата пред къщата. Лекарят обикновено даваше разумни съвети. Той разгледа следите в градината и като поразмисли, направи заключение, което потвърждаваше подозренията на Филип.
— Познавам добре барона — каза той, — смятам, че е способен да извърши толкова долна постъпка, но все пак не е ли възможно някой човек, който е по-пряко заинтересуван, да е решил да отвлече детето?
— Какъв би бил интересът му, докторе?
— Интересът на истинския баща.
— О! — провикна се Филип. — И на мен за момент ми хрумна подобна мисъл. Само че нещастникът няма хляб дори за себе си. Той е умопобъркан, изпълнен с въодушевление, сигурно в този миг е и беглец, който се бои от собствената си сянка… Да не се заблуждаваме, докторе. Окаяникът извърши престъпление, защото му се предостави случай. Сега вече не съм толкова в плен на гнева си срещу него, въпреки че ненавиждам този бандит, но ще го отбягвам, за да не го убия. Мисля, че вероятно изпитва угризения на съвестта и че те го наказват. Смятам, че гладът и скитничеството ще отмъстят за мен също толкова добре, колкото шпагата ми.
— Да не говорим повече за това! — каза лекарят.
— Скъпи и прекрасни приятелю, моля ви да се съгласите на една последна лъжа, тъй като преди всичко е необходимо да успокоим Андре. Ще й кажете, че вчера сте се обезпокоили за здравето на детето и че сте дошли през нощта, за да го отнесете при кърмачката. Това беше първата измислица, която ми дойде наум, и аз я казах на Андре.
— Ще потвърдя това, но смятате ли да търсите детето?
— Имам средство да го намеря. Реших да напусна Франция. Андре пък ще отиде в манастира „Сен Дьони“. Тогава ще ида при господин Дьо Таверне. Ще му кажа, че зная всичко. Ще го принудя да ми разкрие къде се намира детето. Ще победя съпротивата му, като го заплаша с публично разкритие и с намесата на дофината.
— А какво ще правите с детето, щом сестра ви ще е в манастира?
— Ще го дам да го отглежда кърмачка, някоя жена, която ще ми препоръчате. После ще постъпи в колеж и когато порасне, ще го взема при себе си, ако самият аз оживея.
— А смятате ли, че майката ще се съгласи да напусне било вас, било детето си?
— Отсега нататък Андре ще се съгласи на всичко, което поискам. Знае, че съм отправил молба към госпожа дофината за постъпването й в манастира и че вече имам думата й. Няма да ме изложи пред нашата покровителка.
— Моля ви, да отидем при клетата майка — каза лекарят.
И той наистина влезе при Андре, която кротко дремеше, утешена от грижите на Филип. Първата й дума беше въпрос към доктор Луи, който й отговори с лъчезарна усмивка.
Тогава Андре навлезе в период на пълно спокойствие, което ускори нейното възстановяване. След десет дни тя стана и се поразходи в зимната градина в часовете, когато слънцето надничаше през стъклата й. В деня на разходката Филип, който в продължение на няколко дни беше отсъствал, се завърна в дома на улица „Кок-Ерон“ с толкова мрачно лице, че докторът, който му отвори вратата, предусети голямо нещастие.