Выбрать главу

— Какво има? — запита той. — Нима баща Ви отказва да върне детето?

— Баща ми — отвърна Филип — е бил покосен от пристъп на треска и тя го е приковала на легло три дни след заминаването му от Париж. Той беше почти на смъртно легло, когато пристигнах при него. Взех тази болест за хитрост, възприех я дори като доказателство за участието му в отвличането. Настоявах, заплашвах. Господин Дьо Таверне ми се закле в Христос, че не разбира за какво говоря.

— Така че вие се завръщате без новини?

— Да, докторе.

— И сте убеден в искреността на барона?

— Почти.

— По-хитър е от вас. Не е издал тайната си.

— Заплаших, че ще поискам намесата на дофината, и баронът пребледня. „Погубете ме, ако желаете — ми каза той — опозорете и баща си, и себе си, но това ще бъде пълно безумие, което няма да доведе до никакъв резултат. Не разбирам за какво говорите.“

— Така че?

— Така че се завръщам напълно отчаян.

В този момент Филип чу гласа на сестра си, която викаше:

— Филип се е завърнал, нали?

— Велики Боже! Ето я… Какво да й кажа? — прошепна Филип.

— Тихо! — каза лекарят.

Андре влезе в стаята и целуна брат си с радостна нежност, която смрази сърцето на младия човек.

— Е? — попита тя. — Откъде идваш?

— Най-напред идвам дома на баща ни, където те предупредих, че отивам.

— Добре ли е господин баронът?

— Да, Андре, добре е, но това не е единственото посещение, което направих… Срещнах се и с много хора по повод влизането ти в „Сен Дьони“. Слава на Бога, всичко е готово. Спасена си и можеш да се заемеш с бъдещето си с интелигентност и твърдост.

Андре се приближи до брат си и му каза с нежна усмивка:

— Скъпи приятелю, моето собствено бъдеще не ме занимава вече. Впрочем и никой друг не би трябвало да се занимава с него… Бъдещето на детето ми е всичко за мен и аз ще се посветя изцяло на сина, който ми изпрати Бог. Това е решението, което взех, откакто ми се възвърнаха силите, и вече не се съмнявам в устойчивостта на разсъдъка си. Решението ми е окончателно. Ще живея за сина си, ще изпитвам лишения, ако трябва — дори ще работя, но няма да го напусна нито денем, нито нощем. Ето какво бъдеще съм си начертала. Никакъв манастир, никакъв егоизъм вече. Аз принадлежа някому. Бог не иска друго от мен.

Лекарят погледна Филип, сякаш искаше да му каже: „Е, добре, не предвидих ли, че ще стане точно така!“

— Сестро, сестро, какво говориш? — провикна се младият човек.

— Не ме обвинявай, Филип. Това не е каприз на някоя слаба и празноглава жена. Няма да те притеснявам. Няма да ти налагам нищо.

— Но… но, Андре… аз не искам да остана във Франция. Искам да загърбя всичко. Нямам вече никакви пари. Нямам и бъдеще. Мога да се съглася и да те оставя до някой Божи олтар, но никога сред хората, нито пък — за да работиш… Внимавай, Андре, внимавай!

— Предвидила съм всичко… Обичам те искрено, Филип, но ако ме напуснеш, ще преглътна сълзите си и ще отида да диря убежище и утеха при люлката на моя син.

Доктор Луи се приближи.

— Ето ти прекалени неща, безумие — каза той.

— Ах, докторе! Но какво искате… Да си майка — това е състояние на безумие, но това безумие ми го изпрати Бог. Докато това дете има нужда от мен, аз ще упорствам в решението си.

Изведнъж Филип и лекарят си размениха по един поглед. Доктор Луи проговори пръв.

— Детето ми — каза той, — не съм кой знае колко красноречив проповедник, но ми се струва, че си спомних нещо: Бог забранява толкова живо привързване към човешко същество.

— Така е, сестро — потвърди Филип.

— Мисля, че Бог не забранява на една майка да обича страстно сина си, нали, докторе?

— Простете ми, дъще, но аз като философ и лекар ще се опитам да премеря бездната, която е издълбал теологът по отношение на човешките страсти. За всяко предписание, което идва от Бога, трябва да търсите причината, не само моралната (тъй като тя често е тънкост на съвършенството), но и материалната. Бог забранява майката да обича прекомерно детето си, защото то е крехко и деликатно растение. То се разболява, страда и да обичаш страстно едно мимолетно създание, означава да се изложиш на отчаяние.

— Докторе — прошепна Андре, — защо ми казвате всичко това? А вие, Филип, защо се отнасяте към мене с такова съпричастие… защо сте толкова блед?

— Скъпа Андре — прекъсна я младежът, — последвайте съвета ми на нежен приятел. Здравето ви се възстанови. Идете час по-скоро в манастира „Сен Дьони“.

— Аз?! Казах ви, че няма да се отделя от сина си.