— Докато той има нужда от вас — кротко каза лекарят.
— Господи! — провикна се Андре. — Какво има? Говорете. Случило се е нещо тъжно… Нещо жестоко…
— Внимавайте — прошепна лекарят на ухото на Филип, — тя е все още слаба и не може да понесе такъв удар.
— Братко, ти не ми отговаряш. Обясни ми какво става.
— Скъпа сестричке, знаеш добре, че на връщане минах през „Пон-дю-жур“, където е синът ти при кърмачката си.
— Да… и после?
— Ами… детето е малко болно.
— Болно? Детето ми? Скъпото ми дете! Бързо, бързо, Маргьорит, кола! Искам да ида да видя детето си!
— Невъзможно! — извика лекарят. — Вие не сте в състояние да вървите, нито пък да понесете друсането на кола!
— Но тази сутрин ми казахте, че е възможно. Казахте ми, че утре, след завръщането на Филип, ще ида да видя детето си.
— Имах по-добри предсказания за вас.
— Значи сте ме лъгали?
Лекарят запази мълчание.
— Маргьорит! — повтори Андре. — Нека всички ми се подчинят… Кола!
— Но можеш да умреш от това излизане! — намеси се Филип.
— Е, добре, ще умра! Не държа толкова на живота си!
Маргьорит чакаше, като гледаше ту господарката си, ту господаря си, ту лекаря.
— Веднага! Заповядвам! — провикна се Андре, а бузите й внезапно се покриха с червенина.
— Скъпа сестричке!
— Не искам да слушам повече нищо! Ако ми откажете кола, ще ида пеша!
— Андре — каза Филип неочаквано, като я взе в ръцете си. — Няма да отидеш, защото няма никаква нужда да ходиш там.
— Детето ми е мъртво — каза студено младото момиче, като натъртваше ясно на всяка дума и отпусна ръцете си върху креслото, където я настаниха брат й и лекарят.
Филип не отговори, а само целуна едната от двете студени и безволеви ръце. Постепенно шията на Андре изгуби своята скованост, тя отпусна главата си на гърдите му и заплака. От очите й потекоха обилни сълзи.
— Бог пожела да изпитаме и това ново нещастие. Всемогъщият и справедлив Бог може би е имал за теб други планове. Бог несъмнено справедливо е отсъдил, че ако това дете е постоянно до теб, ще ти причинява с присъствието си незаслужено наказание.
— Но в края на краищата — попита клетата майка — защо Бог накара това невинно създание да страда?
— Бог не го е накарал да страда, детето ми — обади се лекарят. — То умря в нощта на раждането си… Не тъгувайте повече за него… Все едно че е сянка, която е минала край вас и е изчезнала.
— А виковете му, които чувах?
— Те бяха неговото сбогуване с живота.
Андре скри лице в ръцете си, а двамата мъже си размениха по един красноречив поглед, с който се поздравяваха за благочестивата лъжа.
Внезапно се появи Маргьорит. Тя държеше в ръка писмо… То беше адресирано до Андре. Надписът съдържаше следните думи: „Госпожица Андре дьо Таверне, Париж, улица «Кок-Ерон» №9, първата врата от страната на улица «Платриер»“. Филип показа писмото на доктор Луи над главата на Андре. Тя вече не плачеше, но беше изцяло погълната от болката си.
„Кой би могъл да й пише тук? — мислеше Филип. — Никой не знае адреса, а и това не е почеркът на баща ни.“
— Виж, Андре, писмо за теб — каза той.
Без да се замисли, без да се съпротивлява и без да се учуди, Андре разкъса плика и като бършеше очите си, разгъна листа, за да прочете написаното. Едва беше обходила с поглед трите реда, които съдържаше писмото, когато нададе силен вик. Скочи като луда, а ръцете и краката й се сгърчиха в ужасна конвулсия. После Андре падна като статуя в ръцете на Маргьорит, която се беше приближила до нея.
Филип взе писмото от земята и прочете:
Заминавам, прогонен от вас, и повече няма да ме видите. Отнасям детето със себе си. То никога няма да ви нарече своя майка.
Филип смачка писмото, като изръмжа гневно.
— О! — каза той, като скърцаше със зъби. — Почти му бях простил случайното престъпление, но умишленото му престъпление ще бъде наказано… Над безжизнената ти глава, Андре, се заклевам да убия този негодник, щом се появи пред очите ми. Бог ще пожелае да го срещна, защото той прекали… Докторе, Андре ще се оправи ли?
— Да, да!
— Докторе, трябва още утре Андре да влезе в манастира „Сен Дьони“, а аз трябва вдругиден да бъда в най-близкото пристанище… Подлецът е избягал… Ще го последвам… Това дете ми е необходимо… Впрочем, докторе, кое е най-близкото пристанище?
— Хавър.
— След тридесет и шест часа ще бъда в Хавър — заяви Филип.
163.
На борда на „Адонис“
(в открито море)
От този момент къщата на Андре стана тиха и мрачна като гробница. Новината за смъртта на сина й може би щеше да убие Андре. Тя щеше да бъде една от онези бавни и глухи болки, които постоянно подкопават устоите на човека. Писмото на Жилбер бе толкова жесток удар, че разтърси малкото останали бунтовни чувства и малкото съпротивителни сили във великодушната душа на Андре.