Щом дойде на себе си, тя потърси с очи брат си и гневът, който прочете в очите му, представляваше нов източник на смелост за самата нея. Почака силите й да се възвърнат дотолкова, че гласът й да не трепери, и пое ръката на Филип.
— Приятелю — каза му тя, — тази сутрин ми споменахте, че дофината ми е издействала килия в манастира „Сен Дьони“, нали?
— Да, Андре.
— Ще ме заведете ли още днес там, моля ви?
— Благодаря, сестричке.
— А за вас, докторе — продължи Андре, — за всичките ви добрини, за цялата ви преданост и цялото ви милосърдие една проста благодарност би била безплодна награда. Вашата награда, докторе, не се намира на земята.
Андре се приближи до доктор Луи и го целуна.
— В този малък медальон е моят портрет. Майка ми го е поръчала, когато съм била едва на две години. Сигурно прилича на сина ми. Запазете го, докторе, за да ви напомня за детето, което благодарение на вас дойде на бял свят, и от майката, която спасихте с вашите грижи.
Андре произнесе тези думи, без да се разнежи. След това се зае с подготовката за късното си пътуване. В шест часа вечерта тя премина през вратата на манастира „Сен Дьони“, без да се осмели да вдигне глава, и влезе в приемната. Филип я бе придружил до оградата, напълно неспособен да овладее чувствата си и й беше казал сбогом може би завинаги.
Изведнъж силите напуснаха Андре и тя се се върна тичешком при брат си с отворени обятия. Той също протягаше ръце към нея и двамата се срещнаха, въпреки студеното препятствие на решетките от оградата, горещите им бузи се докоснаха, а сълзите им се смесиха.
— Сбогом! Сбогом! — каза Андре и болката й се изля в ридания.
— Сбогом! — отвърна Филип, като преглъщаше отчаянието си.
— Ако някога намериш сина ми — каза съвсем тихо Андре, — не допускай да умра, без да съм го прегърнала!
— Бъди спокойна! Сбогом! Сбогом!
Андре се изтръгна от ръцете на брат си и подкрепяна от една послушница, тръгна отново към манастира, като не откъсваше очи от брат си, застанал в дълбоката сянка. Докато можеше да я вижда, той й кимаше с глава и размахваше кърпичката си. Най-сетне тя му каза сбогом за последен път от потъналата вече в мрак пътека.
Желязната врата се затвори със злокобен звук между тях и това беше всичко. Филип нае кон още в „Сен Дьони“. С багажа си върху задната част на седлото той препуска цялата нощ и целия следващ ден, а вечерта пристигна в Хавър. Прекара нощта в първия хан, който се изпречи на пътя му, и още на разсъмване отиде на пристанището и се осведоми за корабите, които щяха скоро да заминат за Америка.
Отговориха му, че бригът „Адонис“ ще вдигне котва за Ню Йорк още същия ден. Филип намери капитана, който довършваше последните приготовления. Помоли го да го приеме като платен пътник. После написа последно писмо на дофината, за да й засвидетелства предаността, почитта и признателността си, и изпрати багажа си в каютата си на борда на „Адонис“, където се качи и самият той в часа на прилива.
Часовникът на кулата „Франсоа I“ биеше четири часът, когато „Адонис“ излезе от пристанището на Хавър, издул марселите248 на предната си мачта.
Морето беше тъмносиньо, а слънцето на хоризонта — червено. Филип се беше облегнал на фалшборда249. Беше се запознал с малцината пътници, които щяха да са негови другари, и гледаше брега на Франция, който беше обвит във виолетова мъгла. „Адонис“ издуваше платната си срещу вятъра и поемаше курс бързо надясно. Отмина Ла Ев250 и навлезе в открито море. Скоро Филип вече не виждаше нищо — нито бреговете, нито спътниците си, нито дори океана. Тъмната нощ обгърна всичко в мрачните си криле.
Филип се затвори в каютата и се изтегна в малкото легло, за да прочете копието от писмото, което беше изпратил на дофината. То можеше да мине за молитва, отправена към Създателя, или пък за сбогом със сътворените от него човешки същества.
един човек без надежда и без подкрепа се отдалечава от вас със съжаление, че е направил толкова малко за бъдещата кралица на Франция. Той си тръгва сред бурите на морето, докато вие оставате в опасностите и терзанията на управлението. Вие сте млада, красива и обожавана жена. Заобиколена сте от почтителни приятели и служители, за които вие сте кумир. Ще забравите този, когото вашата кралска ръка благоволи да издигне над тълпата, но аз няма да ви забравя никога. Отивам в Новия свят, за да проуча начините, с които да ви служа по-успешно, когато се качите на трона. Поверявам ви сестра си, бедно и изоставено цвете, за което вече няма друг слънчев лъч освен вашия поглед. Благоволявайте понякога да снижавате очите си до нея и в разцвета на радостта и всемогъществото си, в съгласието и единодушието, заклевам ви, разчитайте на благословията на един изгнаник, за когото няма да чуете повече и който, по всяка вероятност няма да ви види никога вече.