Никой обаче не дойде да го смути, защото някои не бяха забелязали входа на пещерата, а други не бяха посмели да влязат.
Изведнъж една срамежлива и нерешителна сянка застана между дневната светлина и пещерата, на самия й праг. Филип видя как някой върви с ръцете напред и наведена глава към шумолящата вода. Човекът дори веднъж се блъсна в скалите, след като кракът му се хлъзна по тревата. Тогава Филип се надигна и дойде да протегне ръка на този човек, за да му помогне да продължи пътя си. При този жест на учтивост пръстите му докоснаха в мрака ръката на пътника.
— Оттук, господине — каза му учтиво, — водата е от тази страна.
При звука на този глас непознатият вдигна бързо глава и се накани да отговори, като откри лицето си в лазурния полумрак на пещерата. Филип нададе вик на ужас и отскочи назад. Непознатият нададе същия вик и също отстъпи назад.
— Жилбер!
— Филип!
Двете имена прозвучаха едновременно, като гръм изпод земята. После се чу само шум от боричкане. Филип бе стиснал с две ръце шията на врага си и го дърпаше навътре в пещерата. Жилбер се остави да го влачат, без да пророни и дума. Когато се облегна на пояса от скали, нямаше накъде да отстъпва повече.
— Негодник! Хванах те най-сетне! — изръмжа Филип. — Бог те предава в ръцете ми. Бог е справедлив.
Жилбер беше смъртнобледен и не помръдваше. Той отпусна ръце покрай тялото си.
— О! Подлец! Разбойник! — продължи Филип. — Ти не притежаваш дори инстинкта на дивия свиреп звяр и не се защитаваш.
Но ето, че Жилбер отговори на това с глас, изпълнен с кротост:
— Да се защитавам ли? И защо?
— Вярно, осъзнаваш, че си в моя власт. Знаеш и че заслужаваш най-ужасното наказание. Всичките ти престъпления са разкрити и доказани. Ти унижи една жена със срама и я уби с безчовечността си. Малко ли те беше, че омърси една девица, че и пожела да убиеш една майка!
Жилбер не отговори. Филип, който неусетно се опияняваше от собствения си гняв, отново сложи обезумелите си ръце върху Жилбер. Младежът не оказа никаква съпротива.
— Не си ли мъж — каза Филип, като гневно го разтърсваше, — или само лицето ти е на мъж? Какво? Дори не оказваш съпротива? Та аз те душа, както добре виждаш… Съпротивлявай се! Защитавай се! Подлец! Подлец! Убиец!
Жилбер усети, че тежките и костеливи пръсти на врага му се впиват в гърлото му. Изправи се, застана неподвижно и силен като лъв, отхвърли надалеч от себе си Филип само с едно помръдване на раменете си, а после скръсти ръце.
— Виждате, че ако пожелая, мога да се защитя, но за какво? Какъв е смисълът? Ето, че посягате към пушката си. Предпочитам да бъда убит само с един изстрел, вместо да бъда разкъсан от нокти и смазан от срамни удари.
Филип наистина беше стиснал в ръка пушката си, но при тези думи я захвърли.
— Не — прошепна той. А после запита високо: — Къде отиваш? Как дойде тук?
— Качих се на „Адонис“?
— Значи си се крил? Видя ли ме?
— Изобщо не знаех, че сте на борда.
— Лъжеш.
— Не лъжа.
— А как така аз не съм те забелязал?
— Защото излизах от каютата си само през нощта.
— Ето! Виждаш ли, че се криеш!
— Разбира се.
— От мен?
— Не, казвам ви — не. Отивам в Америка с мисия и не трябва да ме видят. Затова капитанът ме настани отделно… по тази причина.
— Криеш се, криеш се от мен… и най-вече криеш детето, което открадна.
— Детето ли? — попита Жилбер.
— Да, ти открадна и отнесе детето, за да стане един ден твое оръжие, за да спечелиш нещо с него, мръснико!
— Взех детето, за да не го научат да презира баща си и да се отрича от него.
За миг Филип си пое дъх.
— Ако това е вярно или ако можех да повярвам на думите ти, то ти си много по-малък разбойник, отколкото мислех, но ти си крадец, защо пък и да не излъжеш?
— Аз? Крадец? И какво съм откраднал?
— Открадна детето.
— Той е мой син! Мой! Човек не краде, господине, когато си прибира това, което му принадлежи.
— Слушай! — каза Филип, като трепеше от гняв. — Преди малко исках да те убия. Бях се заклел да го сторя, имам това право.
Жилбер не отговори.
— Сега Бог ми праща прозрение. Той те хвърли на пътя ми сякаш за да ми каже: „Отмъщението е излишно“. Човек не трябва да си отмъщава, освен ако Бог го е изоставил. Няма да те убия. Само ще разруша грамадата от беди, която ти издигна. Това дете е твоята надежда за бъдещето. Ще ми върнеш детето веднага.
— Но то не е с мен. Не се води в открито море дете, което е само на петнадесет дни.
— Трябвало е само да намериш кърмачка. Защо не си довел и кърмачката?
— Вече ви казах, че не съм взел детето със себе си.