— Значи си го оставил във Франция! На кое място?
Жилбер замълча.
— Ах, негоднико, ти ме предизвикваш! — каза Филип. — Не се ли боиш, че ще събудиш гнева ми? Ще ми кажеш ли къде е детето на сестра ми? Искаш ли да ми върнеш това дете?
— Детето си е мое — прошепна Жилбер.
— Разбойник! Сега ще умреш!
— Не искам да върна детето си.
— Слушай, Жилбер, говоря ти с нежност и кротост. Ще се опитам да забравя миналото, ще се опитам и да ти простя. Жилбер, разбираш моята щедрост, нали? Прощавам ти! Прощавам ти за позора и бедите, в които ти потопи нашето семейство, а това е голяма жертва. Върни ми детето! Съгласен ли си? Какво искаш още? Искаш ли да победя съвсем законното отвращение на Андре към теб? Искаш ли да предприема стъпки в твоя полза? Е, добре! Ще го направя… Само ми върни детето… Още една дума. Андре обича сина си… твоя син до лудост. Тя ще се трогне от твоето разкаяние. Обещавам ти, ще се заема с това. Само ми върни това дете, Жилбер, дай ми го!
Жилбер скръсти ръце и впери във Филип поглед, изпълнен с най-мрачен огън.
— Вие не ми повярвахте, аз също не ви вярвам — каза той. — О, не, не защото не сте почтен човек, а защото опознах бездната на кастовите предразсъдъци. Вече не е възможно връщане назад, нито пък прошка. Ние сме смъртни врагове. Вие сте по-силният, бъдете победител. Аз не искам вашето оръжие, не искайте и вие моето…
— Значи признаваш, че това е оръжие?
— Да — срещу презрението, неблагодарността и обидата. Да!
— За последен път, Жилбер — каза Филип с пяна на устата, — не искаш ли…
— Не.
— Пази се! Защитавай се!
— Не.
— Не искам да те убия. Искам да имаш шанса да убиеш брата на Андре. Още едно престъпление… А! Нима не те изкушава? Вземи този пистолет. Ето и другия. Да броим и двамата до три и да стреляме.
И Филип хвърли единия от пистолетите в краката на Жилбер. Младежът не помръдна.
— Дуел? Точно от това се отказвам — каза той.
— Предпочиташ да те убия ли? — извика Филип, обезумял от ярост и отчаяние.
— Предпочитам да ме убиете.
— Размисли добре… Губя самообладание…
— Размислих.
— Аз съм в правото си… Бог трябва да ме оправдае.
— Зная… Убийте ме.
— За последен път те питам — искаш ли да се биеш?
— Не.
— Отказваш да се защитаваш?
— Да.
— Е, добре, умри като разбойник, от когото прочиствам земята, умри като осквернител, умри като бандит, умри като куче.
При тези думи изстреля един куршум от пистолета си по Жилбер почти от упор. Той протегна ръце и най-напред се наклони назад, а после се наведе напред. Накрая падна на земята по очи, без дори да извика. Филип усети, че пясъкът под краката му се напои с влажна кръв. Напълно обезумял, се втурна напред и излезе от пещерата. Пред него се простираше брегът. Една лодка чакаше. Завръщането на кораба беше обявено за осем часа. Беше осем и няколко минути.
— А! Ето ви, господине — казаха му моряците. — Вие сте последен. Всички други са на борда. Какво убихте?
Като чу последната дума, Филип загуби съзнание. В това състояние го отнесоха на кораба, който се канеше да отплава.
— Всички ли се завърнаха? — попита капитанът.
— Ето и последния пътник, когото докарахме — отвърнаха моряците. — Сигурно е паднал някъде и се е ударил, тъй като току-що припадна.
Капитанът даде заповед за последната маневра и бригът бързо се отдалечи от Азорските острови точно когато непознатият плавателен съд, който толкова дълго го безпокоеше, влезе в залива под американски флаг. „Адонис“ и другият кораб си размениха по един сигнал и капитанът, успокоен поне привидно, продължи пътя си на запад и скоро изчезна в сянката на нощта.
Едва на другия ден на „Адонис“ разбраха, че на борда липсва един пътник.
Епилог
На 9 май 1774 година в осем часа вечерта Версай представляваше извънредно любопитен и интересен спектакъл.
Още от първия ден на месеца крал Луи XV бе повален от ужасна болест, чиято опасност лекарите първоначално не смееха да признаят пред него. Той пазеше леглото и търсеше с очи около себе си истината или надеждата. Доктор Бордю бе установил, че кралят е болен от дребна шарка, една от най-поразяващите и зловредните, а доктор Ла Мартиниер, който потвърди диагнозата на колегата си, изказа мнението, че трябва да предупредят краля за действителното положение, за да може той като християнин телом и духом да предприеме мерки за собственото си спасение и за спасението на кралството си.
— Кралят е християнин — настояваше той — и би трябвало да поиска последно миропомазване.
Ла Мартиниер представляваше страната на дофина, или с други думи — на противниците. Бордю смяташе, че самото съобщаване на сериозността на заболяването ще убие краля и що се отнася лично до него, не искаше да стане кралеубиец. Всъщност Бордю представляваше госпожа Дю Бари.