Графинята, ужасена от вече зловещите и обидни лица на придворните, побърза да изчезне. След един час тя напусна Версай, а херцогиня Д’Егийон, вярна и признателна приятелка, отведе изпадналата в немилост придворна в замъка Рюей. Беше го наследила от великия Ришельо. От своя страна Бордю затвори вратата на краля за цялото му семейство под претекст от зараза. От този момент нататък кралските покои бяха като зазидани. Там можеха да влязат единствено религията и смъртта. Кралят бе изповядан и причестен още на същия ден. Новината се разпространи в Париж, където вече се говореше само за изпадналата в немилост фаворитка.
Целият двор дойде да посети дофина, който затвори вратата си и не прие никого.
На другия ден обаче кралят се почувства по-добре и изпрати херцог Д’Егийон да занесе поздрави на госпожа Дю Бари. Беше 9 май 1774 година.
Жилището на дофина опустя и дворът се устреми настървено към Рюей, където беше настанена фаворитката. От заточението на маркиз Дьо Шоазьол в Шантьолу никой не беше виждал такава върволица от карети. Нещата всъщност опираха до едно нещо — ще живее ли кралят и госпожа Дю Бари все още ли е кралица, или ще умре ли кралят и госпожа Дю Бари ще се превърне ли в позорна куртизанка.
Ето защо Версай в осем часа вечерта на 9 май 1774 година представляваше толкова любопитен и интересен спектакъл. На площад „Д’Арм“, пред желязната ограда, се бяха оформили няколко бдителни и бързащи да научат новините групички. Това бяха граждани от Версай или Париж, които с цялата учтивост, която човек може да си представи, питаха за новини кралските гвардейци, които мълчаливо крачеха с ръце на гърба и изпълняваха почетния си караул. Малко по малко групичките се разпръснаха. Хората от Париж заеха места в пътническите коли, за да се върнат мирно и тихо по домовете си, а хората от Версай, сигурни, че именно те щяха да получат новини от първа ръка, също се завърнаха по къщите си.
Из града вече се забелязваха само нощните патрули, които изпълняваха дълга си малко по-вяло от обикновено, а нощта и тишината погълнаха гигантския свят, наречен двореца Версай, както и останалата част от света, от която той беше само една мъничка частица.
На ъгъла на улицата, оградена с дървета, която се намираше точно срещу двореца, върху каменна пейка и под вече гъстите листа на кестените седеше мъж в напреднала възраст. Лицето му беше обърнато към двореца, бастунът служеше за опора на двете му ръце, а ръцете му, от своя страна, подпираха замислената му глава на поет. Беше изгърбен и болнав старик, но очите му още хвърляха пламъци, а мисълта му гореше и беше още по-жарка и от огъня в очите му. Беше така погълнат от съзерцанието и от въздишките си, че не забелязваше в другия край на площада още един човек, който, след като беше гледал любопитно през оградата и беше разпитвал гвардейците, пресече по диагонал площада и се отправи към пейката с намерението да си отпочине.
Този герой беше млад човек с изпъкнали скули, мрачно чело и орлов нос. Беше изгърбен. Усмивката му беше язвителна. Докато вървеше към пейката, се кикотеше, въпреки че беше сам. Очевидно този смях представляваше ехото на някоя тайна мисъл. Когато беше на три крачки от пейката, забеляза стареца и се поотдалечи. Очевидно се опитваше да го разпознае с кривогледите си очи, но се страхуваше да не би погледът му да бъде разгадан.
— Господинът е дошъл да подиша чист въздух? — попита той, като внезапно се приближи.
Старецът вдигна глава.
— А! Но това е моят прочут учител.
— А пък вие сте моят млад лекар — каза старецът.
— Ще позволите ли да седна до вас?
— На драго сърце, господине.
И старецът направи място на новодошлия.
— Изглежда, че кралят е по-добре — каза младият човек. — Хората се радват.
И отново се изсмя.
Старецът не отговори.
— През целия ден — продължи младият човек — каретите се търкалят от Париж към Рюей, и от Рюей към Версай. Графиня Дю Бари ще се омъжи за краля веднага щом той се възстанови — и завърши мисълта си с по-шумен смях отпреди.
Старецът не каза нищо и този път.
— Простете ми, че се смея по този начин — продължи събеседникът му, като направи няколко нервни движения, издаващи силна раздразнителност, — но то е, защото като добър французин, разбирате, нали, обичам своя крал, а той е по-добре.
— Не се шегувайте така на тази тема, господине — каза кротко старецът. — Смъртта на един човек винаги представлява нещастие, а смъртта на един крал е винаги голяма беда за всички.