— Дори и смъртта на Луи XV? — прекъсна го младият човек иронично. — О, скъпи учителю, нима вие — един толкова могъщ философ, поддържате подобна теза? О, аз добре познавам силата и сръчността на вашите парадокси, но не ви поздравявам за този.
Старецът поклати глава.
— И защо впрочем да мислим за смъртта на краля! — продължи младежът. — Кой говори за нея? Кралят е болен от дребна шарка. До него са Бордю и Ла Мартиниер, а те са сръчни и способни хора… Обзалагам се че Многообичания Луи ще се измъкне и този път, скъпи учителю. Само че този път френският народ не се трупа и задушава по църквите, за да прави бабини деветини в името на спасението му като по време на първата му болест… Вижте, всяко нещо се изчерпва.
— Тихо! — каза старецът, като потрепери. — Говорите за човек, към когото Бог в този момент протяга ръка…
Учуден от този странен език, младежът погледна към събеседника си, който не изпускаше от очи двореца.
— Нима имате сигурни новини? — попита той.
— Погледнете — каза старецът, като посочи с пръст един от прозорците. — Какво виждате там?
— Един осветен прозорец. Това ли имате предвид?
— Да… но как е осветен този прозорец?
— С една свещ, поставена в мъничък фенер.
— Точно така.
— Е, и?
— Е, млади човече, знаете ли какво представлява пламъкът на тази свещ?
— Не, господине.
— Той представлява животът на краля.
Младият човек се вгледа по-втренчено в лицето на стареца, сякаш искаше да се увери, че той е напълно с ума си.
— Един от моите приятели, господин Дьо Жюсьо — продължи старецът, — постави тази свещ. Тя ще гори толкова време, колкото живее кралят.
— Тогава това е сигнал?
— Сигнал, който наследникът на Луи XV дебне зад някоя завеса. Този сигнал предупреждава кариеристите кога ще започне царуването им, а също и един беден философ като мен за мига, в който Бог ще духне един цял век и едно цяло съществуване.
Младежът потрепери на свой ред и се приближи към пейката и към своя събеседник.
— О! — продължи старецът. — Вгледайте се добре в тази нощ, млади човече. Вижте колко облаци и колко бури съдържа тя. Аз ще видя зората, защото не съм чак толкова стар, че да не дочакам утрешния ден, но тогава може би ще започне едно ново царуване, което вие ще видите докрай и което крие тайни също като тази нощ, докато аз няма да го дочакам. Така че пламъкът на тази мъждукаща свещ, чийто смисъл вече ви обясних, не е безинтересен за моя поглед.
— Вярно. Така е, учителю.
— Луи XIV царува седемдесет и три години — продължи старецът. — Колко ли ще царува Луи XV?
— А! — извика младежът, като посочи прозореца, който изведнъж потъна в мрак.
— Кралят е мъртъв! — каза старецът, като стана на крака.
Двамата се гледаха в мълчание в продължение на няколко минути.
Изведнъж една карета, впрегната с осем коня, потегли в галоп от двора на двореца. Двама лакеи на коне яздеха пред нея, като всеки държеше по една факла в ръка. В каретата бяха дофинът, Мария-Антоанета и сестрата на краля госпожа Елизабет. Светлината на факлите зловещо осветяваше бледите им лица. Каретата мина покрай двамата мъже на десет крачки от пейката.
— Да живее крал Луи XVI! Да живее кралицата! — извика младият човек със скърцащ глас, който сякаш обиждаше това ново величество, вместо да го поздрави. Дофинът отвърна на поздрава, а кралицата откри тъжното си и строго лице. Каретата изчезна.
— Скъпи ми господин Русо — каза тогава младежът, — ето, че госпожа Дю Бари е вдовица.
— Утре ще я заточат — каза старецът. — Сбогом, господин Марат.