Жак се обади:
— Я остави! Да свършим по-важната работа. Няма да загинем от един ден глад.
Фернандо се изправи.
— Прав си! Но… все пак друго е с пълен стомах.
Двамата влязоха в пирогата, натиснаха греблата.
Насочиха се към отсрещния бряг, като се взираха до болка в смълчаните храсталаци. Какво ли им тъкмеше тази тишина? Каква ли нова опасност, нова клопка?
Сега, когато бяха изгубили златото, сякаш отново бяха станали хора, бяха забравили враждата.
Край тях се гмуркаха ято змиешийки, най-добрите плувци сред птичето царство. Само пингвините може би дирят по-добре. Ту една, ту друга птица вирваше опашка и потъваше в дълбините. Понякога изчезваха всички вкупом. Водната повърхност опустяваше. Но не за дълго. Те изплуваха и нагълтваха уловената риба, потопени до шии във водата. Така приличаха повече на водни змии, отколкото на птици. Изведнъж всички змиешийки като по команда изскочиха във въздуха, засилиха се с патешките си крака и полетяха ниско. Накацаха по-горе, на десет метра срещу течението, и отново се заловиха с риболова. Когато лодката достигна брега, Фернандо каза:
— Слез ти! Огледай пътя! Ако има опасност, скачай до мене. Аз оставам за това, готов да греба веднага. Да не губим време.
Жак го изгледа озадачен. Пак ли му кроеше нещо? Но какво можеше да прочете в това измамно, мъжествено красиво лице? Нямаше друг изход. Фернандо стискаше така греблото, че всеки миг можеше да го превърне в убийствено оръжие.
„Използува ме като опитно животно — помисли си Жак. — Така някога в древността робите са проверявали ястията на господарите си, за да ги предпазят от отрова.“ Ала що можеше да стори? Надигна се и скочи на брега. Озърна се, надникна зад храстите, изкачи се нагоре. Нищо. Гората изглеждаше безлюдна. Само сребърните звънчета на птицата-звънар ехтяха мелодично от зелената висина.
Чак тогава Фернандо напусна лодката. Преди да навлязат в гората, те я притулиха под навикналия до водата шубрак.
— Да минем през тунела, от който се измъкнахме! — предложи бразилецът.
Жак Камюс не възрази, а тръгна право нататък. Най-първо Жак, после Фернандо, двамата се спуснаха във влажния проход. Още при първите крачки съгледаха мъртвата змия.
— Охо! — възкликна Фернандо. — Чак дотук ни е следила проклетницата!
Прекрачиха подутото й тяло и продължиха напред, като плашеха със светлия сноп на фенерчето си безбройните обитатели на мрака — паяци, стоноги, гущери, жаби и бръмбари. Най-сетне достигнаха каменния блок, който затулваше входа към пирамидата. От пръв поглед личеше, че не стои както трябва. Изглеждаше наведен, полегнал настрана. И наистина, когато опитаха да го отместят, той не се поддаде. А преди това се хлъзгаше като върху маслени лагери. Скоро откриха причината. Гредата, която му служеше за ос, се бе превърнала на прах, смазана от тежестта му. А долу, до стената, се източваше малка, незабележима постройка — дълго, тънко тунелче от налепена дървесина.
— Бели мравки! — изруга Фернандо. — Термити!
Камюс кимна с глава.
— Само те могат да направят това.
Как не опитаха да отместят каменния къс. Блъскаха с рамена, опитваха да го повдигнат с кола. Напразно.
— Хайде към другия вход! — реши Фернандо. — През хралупата.
И тръгна назад.
— Проклета напаст! — избъбра той. — Хората се боят и ги мразят, но не смеят да се борят с тях. Тъй си мислят те — термитите са злопаметни. Ще те намерят и под земята, за да си отмъстят. Ще отмъстят на тебе или на близките ти.
Жак добави:
— В Гвиана видях странен надпис на един кръстопът, надпис-молитва: „Боже, спаси ни от мълнии, от земетресения, от мъчителна смърт. Избави ни от термити“.
— Разбра ли вече защо в Златния град няма дървени мебели? Затова и ние спяхме на каменни нарове. А аз смятах, че така само поддържат спартанския си дух.
След малко Фернандо и Жак излязоха от подземието, прекосиха гората, като се озъртаха страхливо, и се вмъкнаха в замаскираната хралупа.
Това подземие приличаше досущ на съседното — каменен под, стени от изправени блокове, таван от подпрени в блоковете масивни плочи, спарен въздух, членестоноги и влечуги. По същия начин се отместваше и каменната му врата.
Фернандо надзърна предпазливо. Никой. Прекрачи прага. След него се измъкна и Жак. Вратата се хлъзна безшумно зад тях. Насреща се виеше тясна стълба. Позната стълба. По нея ги бяха извели от тъмницата. Те тръгнаха нагоре. Никъде не се мяркаше човек. Чуваше се само шуртене на вода. И сред този монотонен шум — далечни стонове, плач на деца. А може би само им се струваше така след безсънната нощ, е тези изопнати нерви.