През зиналата каменна змия двамата се озоваха в светилището над Змийския храм. Камюс не посмя да пристъпи по-нататък.
— Да изчакаме тук! — предложи той смутен. — Зад статуята. През нощта ще си свършим работата незабелязано.
Но Фернандо се поколеба. Смътно подозрение се прокрадваше в съзнанието му. Струваше му се, че градът е опустял. Тук по-рано маршируваха цели отреди пазачки, по улиците бързаха угрижени амазонки. А сега? Тишина. Само клокоченето на водата. И тая неясна глъчка, далечна, приглушена. Имаше нещо. И той трябваше да го разкрие, за да го използува, когато стане нужда. С презрителна гримаса Фернандо остави съдружника си и излезе на улицата. Площадът изглеждаше съвсем пуст. Пусти зееха входовете на отсрещните сгради.
А тези стонове, този плач! Отде ли идваха? Сякаш изпод земята. Той достигна отдушника на Змийския храм. Ясно! Ето откъде. Какво ли ставаше? Навярно непозната дивашка церемония. Съвсем предпазливо той надзърна вътре. Охо! Мисълта му тозчас прецени чудесната възможност. Водата заливаше амфитеатъра. И в нея плуваха, блъскаха се, струпани една до друга, стотици амазонки. Злочестите майки опитваха да изтеглят момиченцата си върху последната площадка, но и там водата ги достигаше. Децата се притискаха към каменната стена и пищяха жално. Вече нямаше къде да отстъпват. Сред обезумялото множество се огъваше огромната анаконда.
Фернандо се усмихна доволно. Сан Фернандо пак му помогна. Сега пътят е съвсем чист, свободен. Нямаше значение как са били натикани злите дивачки в този капан. Да речем, че това е сторил пак Сан Фернандо. Важиото беше това, че градът е беззащитен, напълно в неговата власт. Със златото, с диамантите, с всичките си богатства. Всичко е негово. Колкото може да отнесе. Цяла златна мина. Той ще идва тук и ще се връща всеки път, когато пожелае, ще пренася съкровищата си. И никой няма да научи за това.
Никой!
Горкият Жак! Не е лошо момче. Но няма късмет. Защо му трябваше да идва тук? Защо трябваше да преплува морето с акулите, за да научи тая тайна, която ще му струва живота? Никой, който я знае, не бива да остане жив. Защото тогава тя няма да бъде тайна. А богатството няма да бъде само на Фернандо.
Жалко за тебе, Жак!
Но…
Твоят живот ще трае до устието на Скритата река, до срещата с Машингаши. Само ще отнесеш златото. И толкова. Нямал си късмет.
В този миг Фернандо зърна Върховния жрец, който се връщаше към Храма на змията. Бразилецът изтича незабелязано назад и се скри до Камюс.
Жрецът вън! Какво означава това, тая нова загадка?
Белобрадият старец влезе в светилището с бавна стъпка. Очите му гледаха с безумен блясък, разсеяни и злобни, невиждащи, отправени някъде далече, отвъд каменните стени. Пред входа на подземието той спря. После махна с ръка и почти тичешком се върна назад, прекоси площада и хлътна в някакъв отвор в основата на пирамидата.
29
От листата излетя неголяма черна птица с три бели ивици върху крилата и се спусна лакомо върху мравешкото множество. Едрите насекоми попълзяха и върху нея, но тя се подхвърли на най-близкия клон, опоска се от впилите се в перата й мравки и отново кацна сред блестящата жива река.
Утита я погледна със завист. Защо и той не е птица? Защо няма крила?
Всичко изглеждаше загубено. Отпред всепомитащият мравешки поток, отзад пълчищата пиранхи! И едните, и другите — жадни за неговата плът.
Прелетяха още няколко птици-мравелови. Иначе тъй плашливи, сега те се въртяха край човека, сякаш не го забелязваха. Бързаха да се заситят с любимото си лакомство. Прехвърчаха, цвърчаха радостно.
А живата лавина все прииждаше и прииждаше. Гората почерня. Лианите се отрупаха с черни гроздове. Клоните нависнаха, облепени с пъплещия хищен товар. Превиха се, почнаха да се чупят. Милионите очи, които се взираха в нещастния индианец, ставаха милиарди. Целият свят се превърна в пъплещи блестящи очи, долу, горе, встрани — отвред само челюсти и очи, които го разглеждаха с почти разумна жестокост.
Нещо изскърца над главата му. Утита се извърна рязко. Едно дърво, израсло върху подкопания бряг, затиснато от тежестта на плъзналите мравки, бавно се наклоняваше към реката. Радост грейна в очите му. Балсово дърво! То не потъва. Нямаше какво да мисли повече. С няколко скока той прегази живата река и се метна върху дървото. Неговият тласък ускори падането.
Балсата се стовари с плясък във водата. Корените й като стопръста ръка откъртиха голяма буца пръст. Само няколко по-тънки корена останаха да я придържат към брега. И по тези корени се втурнаха да се спасяват уплашените дребни хищници.
Течението повлече падналото дърво, накъса и последните корени. Пръстта се разсипа във водата и олекналият ствол заплава надолу, следван от глутница злобно озъбени пиранхи. Утита изтърси от тялото си последните мравки, които впиваха яростно острите си челюсти в кожата му. Цялото му тяло гореше от подлютените им ранички.