Нищо! Това щеше да мине. Нали отърва живота си? Нали не остави оглозгания си скелет там, до скелетите на ленивеца, на боата, на игуаната? Той отчесна един клон и опита да отклони сала си към насрещния бряг. Това му се удаде трудно. Все му се струваше, че се отдалечава, вместо да се приближава към целта. Но когато видя, че талвегът се оказа зад гърба му, надеждата порасна, усърдието му се върна, удвои се.
Спасявайки се от нахлулата вода, върху ствола изпълзя огромната личинка на дървосека-гигант. Утита не можа да се откаже от неочакваното лакомство. Тлъстата личинка позасити глада му. Можеше да продължи борбата с течението.
Не след дълго салът му опря в брега. Утита се прехвърли по нависналите клони на сухо и пое нагоре, срещу течението. Той забеляза опасната подриодора в последния момент. За щастие успя да замахне с кола си тъкмо когато тя се хвърляше към прасеца на крака му. Отхвърли я на няколко крачки, но изтърва оръжието си. Змията налетя пак, приготви се за повторен скок, а човекът стоеше насреща й напълно обезоръжен. Той отстъпи крачка, две, три. Змиите рядко преследват. Но подриодората беше побесняла от ярост. Не го остави. Догони го със злобно съскане.
В тоя миг през мъховете се мярна втора змия, три метра дълга. Утита се вцепени. Сега накъде? Без да го погледне, голямата змия нападна подриодората, вплете се в нея мълниеносно. Двете се вкопчиха в един премятащ се жив възел.
Утита не изчака изхода на боя, а притича по брега далече от полесражението. В голямата змия беше познал яростния змийски изтребител, смока мусурана. Знаеше, че мусураната накрай щеше да победи и да нагълта отровната змия. Такава беше храната й: каскавели, подриодори, копиеглави куфии, неми кротали.
Както тичаше, избърса с длан студената пот, избила по челото му. Беше се отървал от жестока смърт.
Той пак спря. От земята се подаде прекрасно нашарен гигантски дъждовен червей. Утита се наведе и го издърпа от дупката му. Червеят се заизвива в ръцете му като млада двуметрова боа. От него става хубаво ядене. Но бавно. Иска много работа. А Утита нямаше време. С нескрито разочарование той го захвърли и пак тръгна по амазонската пътека, която най-сетне го отведе до хралупатото дърво. Пред входа личаха следи от обуща. Рядко някой белокож би забелязал тези следи. Ала Утита ги откри лесно. Лесно ги разчете. В хралупата бяха влезли Фернандо и Жак. Влезли неотдавна. Не по-рано от тази сутрин. Смачканите треви се бяха поизправили, но по тях нямаше роса. Стъпките на двамата негодници я бяха изронили.
Налагаше му се да бъде нащрек. Може би го дебнеха. Той стисна тоягата си и отмести лианите. Спря изумен. Друг проход! Още по-добре! Няма да дири подземието, през което напуснаха града.
В нишата до входа светеха два фенера с кукуйоси. Утита взе единия и тръгна напред. Все по пресните следи достигна входа, отмести каменната врата и се изкачи по стъпалата, по които вече шуртяха потоци вода.
Какво ли значеше това?
Нямаше време да си обяснява всяка загадка в този чуден град. Свикнал беше да го приема такъв, какъвто ги е, с всичките му странности, с всичките му неразкрити тайни. Предпазливо, безшумен като истински индианец, той достигна изхода в горното капище. Надникна и замря. На десет крачки пред него стояха враговете му. За Утита вече враговете на белия брат бяха и негови лични врагове.
Да ги нападне ли с тоягата веднага, или да ги проследи, да издебне по-удобен случай? Индианецът не решава бързо. Той мисли много, мисли бавно. Няма защо да бърза. За разплата има време. И ягуарът не бърза. И змията. Дебнат, прокрадват се. Но когато решат, действуват мълниеносно. Тогава няма спасение.
Утита неволно ги подслуша. Чу как Фернандо излъга:
— Всички са долу, в Храма на змията. Празнуват. Затова няма да чакаме. Ще претърсим пирамидата. За тях празник и за нас празник.
Жак Камюс се съгласи бързо.
Без да се предпазват повече, двамата излязоха на площада. Утита се прокрадна подире им и ги проследи с поглед, скрит в сянката до входа. Грабителите наистина отидоха към пирамидата, спуснаха се в стария кладенец и изчезнаха.
Тогава той чу приглушените писъци, които долитаха откъм отдушника. Пристъпи натам предпазливо. Ослуша се. Не приличаше на празник. Бе живял дълго сред амазонките, познаваше ежедневието им, познаваше донякъде и празненствата им, ако можеха да се нарекат така неразбираемите обреди на жестоката им религия. Винаги строги, въздържани, те не крещят така. Безмълвни в живота си, те не позволяват и на децата да изразяват шумно своите болки.