— Вероотстъпнички! — фъфлеха сбръчканите му устни. — Като прабабите си. И те — тъй лековерни. Поддадохте се на първите измамни думи. Забравихте урока. Забравихте какво са донесли бледоликите на вашия народ.
Той стисна юмруци.
— Любов и дом, и деца — и смях! Сладкодумни лицемери! Навярно и тогава пак така — с омайни слова…
Той положи внимателно спящия кротал в краката на мумията Атлиан и се оттегли назад.
Щастие! Това искат те. Не мислят, че трябва изкупление. Изкупление. Не само за греховете на прадедите, а и за своите собствени прегрешения. Няма по-голяма вина от лековерието. Но те не се замислят за това. Искат щастие — любов, дом, деца, смях. Смейте се сега, клетвопрестъпнички! Смейте се де! Защо пищите пред надигащата се стихия? Искате радост, когато Върховния жрец няма да го има. Защото, е стар, нали? Смъртта чука на прага му! Вие чакахте той да си иде, за да се отдадете на безпътство, да забравите свещените закони.
Жрецът стъпи на гранитния пиедестал и се нагласи в празния трон до Атлиан. Изпъна се, затвори очи. Така щеше да стои във вековете, до новия живот…
Вече нищо нямаше значение. Нищо. Ни щастие, ни изкупление. Народът му го няма. С неговия край идва и краят на проклятието. Ех, можеше да бъде другояче! Новата Атлиан разбърка плановете му. И тя лакома за щастие. Не мислеше за вярата, само за себе си. А може би така е по-добре. Изведнъж всичко се урежда. С един замах. Край.
Колко тежко е да знаеш, че след твоята смърт хората ще продължават да живеят, да дишат, да обичат и мразят. А сега? Сега е спокоен. Знае. Когато изчезне той, след него няма да остане никой. Ще изчезне и народът му. Със своето проклятие. Как не е знаел досега, че само така ще сложи край на проклятието, ще стане истински благодетел на племето си. Ще събере всички в Царството на сенките, в Царството на блаженството.
Там няма болести, няма мъки, няма страдания. Има равнодушие. За какво друго щастие говорят белите? Какво ли е тяхното щастие?
И там, в онова царство отвъд, неговите поданици ще го срещнат с благодарствено ликуване, не с ропот както днес, не като разбудени оси. Ще го срещнат и ще му благодарят, че ги е отървал от тоя свят на мъки.
Той отвори очи.
— Атлиан! Чуваш ли? Ида! Ида при тебе!
Златната маска мълчеше, вперила безучастен поглед в безкрая.
Той простря ръце напред, насочи поглед към спящата змия, зашепна, устремил натам цялата си воля — волята на хилядолетните змийски заклинатели.
— Ела! — мълвяха бледите му устни. — Ела, божествени, и влей благодатта на покоя в моето сърце! Изпрати ме там, където ме очаква моят народ, изкупил греха си в последното изпитание с водата. Ела!
И ето змията трепна. Нагъна се, запълзя. Покатери се на пиедестала, хлъзна се по колената му, обви раменете му и изправи съскаща глава пред лицето му.
Жрецът неволно потрепера.
Нима — вече?
Но стисна мускули. Жребият беше хвърлен. Нямаше връщане. Народът му беше мъртъв. Закъде е водач без народ? А и да можеше, не би ги спасил. Щеше да им прости само в смъртта. Живи, те бяха вероотстъпнички, надигнали глас срещу водача си, опълчили се срещу властта му, усъмнили се в неговата непогрешимост. Всичко би простил, не и това. Десетки години — послушни, неми. И изведнъж сега, пред смъртта му — това. Непокорство, метеж… Не би им простил. Да въстанат срещу волята му, забравили, че дори когато е изгубил властта над живота им, той има власт над смъртта им. Жрец на живота — така се провъзгласи белият жрец. Добре. Какво им помогна той? Не можа да устои срещу него, срещу жреца на смъртта. Навярно и той, нещастникът, е вече мъртъв.
— Хайде, божествени! — прошепна жрецът през стиснати челюсти. — Готов съм.
С мълниеносен замах немият кротал го клъвна по устната, после отскочи назад и изпълзя надолу, скри се някъде между мумиите, сякаш потресен от това, що бе извършил.
Жрецът усети парещата болка на проникналата отрова. Ужасът скова гърлото му.
Значи — край! Край!
Щеше да види своята Атлиан там, където няма да бъде Родригец. И все пак — край!
Пред мисления му поглед отново премина целият му живот, прелетя набързо, с един-два спомена, с една-две картини, като сриваща се полица с бронзови ръкописи.