Целият му живот.
Отдавна. Кога ли е било това? И било ли е? Малко момче, затворено в тъмна стая, където няма никакъв ръбест предмет, където и каменният нар е заоблен, където не може да проникне ни прилеп-кръвосмукач, нито комар. Майка му е с бяла кожа, една от последните бели жени в Свещения град. Трепери над него. Но не за дълго. Един ден я донасят от лов на носилка безжизнена, ухапана от змия. Никой не плаче. Казват му, че там, където е отишла тя, е по-добре. И той им вярва. Вярва — досега. Когато я изнасят от дома, не го пускат да я последва. Той трябва да стои в тая стая, в тази тъмница. А момчето иска да играе, да тича, да лудува. Иска слънце, светлина. И винаги когато новата му майка излезе, то почва да лудува.
Веднъж го намират на пода с пукната глава сред локва кръв. Но жив. Хлъзнал се е, като е скачал. Тогава разбират, че е предопределен. Да оживее след такава рана, без да изтече всичката му кръв, това значи — предопределен. Извеждат го за пръв път навън. За пръв път той вижда слънцето, на което е обречен. Струва му се, че ще ослепее, когато поглежда в огненото му лице. Чувствува неговата мощ. Отиват в Храма на слънцето и го предават на сгърбения белобрад старец, който е излязъл да го посрещне. Там, при него, живее десет години. Десет години учи писмеността на бронзовите плочки, тълкува свещените книги, гадае по вътрешностите на жертвените животни, служи на свещените змии, върху площадката над Слънчевия храм следи движението на небесните светила. И когато старият жрец сяда на трона си в Залата на вечността, младият заема неговия сан. Думата му е неотменима, всяко негово желание — закон. И той властвува над своя народ, уверен в себе си и в осъществимостта на всяко свое желание. Наоколо се простира джунглата, в която живеят низшите. Това е целият свят. Легендите споменават за други земи и народи, но той не мисли за тях. Стига му неговият свят. Животът му изтича така, в неоспоримо господство над нечувано покорен народ. Темето му оголява, брадата му се прошарва. И тогава открива Атлиан, неговата Атлиан. Единствената девойка с руса коса. Жрицата на змията. Изведнъж той разбира, че за него тя значи всичко, че цялата му власт, целият му народ не струват колкото един неин нежен поглед. А за нея, уви, той е старец! Тя го уважава, както жрица уважава върховен жрец, но само толкова. Нищо повече. Той е вече старец. А младостта дири младост. Жрецът има двама ученици, двама младежи със здрава кръв. Една нощ и двамата умират от подозрителна смърт, ухапани от змия. Той пак остава сам. Единствен. Без съперници, сигурен за своята власт, за своята любов. Готов е на всичко, за да я спечели, да я запази за себе си. Ала нищо не помага.
Той я огражда срещу своите, а забравя чуждите. Като слепец разрешава на чужденец да живее в града. Защото не очаква от него заплаха за властта си, както могат да я заплашват мъжете от рода му. Забравя, че Атлиан може да види тоя чужденец. А когато разбира, вече е твърде късно. Няма спасение.
Ето я, тя седи на трона си, загадъчно мълчалива, и гледа вечността… Нетленна във вечността…
— Какво виждаш, Атлиан? — пита жрецът. — Виждаш ли, че идвам при тебе? Все така ли ме мразиш, или набрала опит в царството на сенките, вече си разбрала, че чужденецът е враг, че носи проклятие? Винаги — проклятие.
Атлиан мълчеше.
Жрецът усети страшна болка в ставите, треска разтърси тялото му, краката му изтръпнаха, станаха безчувствени, сякаш чужди, отделени от трупа. В ушите му зазвуча някаква упойваща песен. Дали така пееха каменните полубогове край храма? Нима пак беше утро?
Иде краят.
В Храма на змията всички са мъртви, скоро ще загинат от глад и момчетата, изоставени в тъмните предпазни стаи. Най-сетне ще надделее пустошта. Джунглата ще завладее Свещения град, корените й ще разкъртят прекрасните сгради, мощните им корони ще закрият всичко. Няма да остане ни следа. И тук, върху Пирамидата на слънцето, ще израсне хълм, обрасъл с гора. Ще плъзнат пълчища змии, ще зареват ягуари.
Край.
Боговете бяха отвърнали лице от неговия народ. Не се омилостивяваха от никаква жертва. Непреклонни, жестоки… А защо да не допусне, че това е тя — върховната им милост — смъртта, освободителката? Кой смъртен може да разгадае волята на боговете?
Само понякога, в най-потайните си мечти, той бе помислял и за това — с него да загине и целият свят, неговият свят. И ето тая мечта ставаше действителност. Единствената постигната мечта.
Не беше ли това милостта на боговете?
Неговата мумия ще застане редом с Атлиан и ще чака връщането на душите им, за да бъдат заедно, неразделни във вечността…
Изведнъж той се изправи.