Когато пред очите й денят отново просветна, девойката се надигна. Целият свят се въртеше, люлееше се, но тя напрегна всички сили. Трябваше да стане! Трябваше! Нямаше право на слабост. Трябваше да бъде силна. От нея зависеше всичко — животът на любимите й хора, на другарките й, на Кезалкохатли. Длъжна беше да ги спаси! Дори ако трябваше да умре за това!
Надникна през отдушника, махна им с ръка.
Отдолу долетя, приглушен от кънтежа на голямата зала, тревожен, гласът на Боян:
— Пази се от Фернандо!
Тя кимна с глава. Да, ще се пази!
Ще се пази — тъй обезсилена!
После се запъти към светилището, вмъкна се в каменната змия, заслиза по стълбата залитайки, опряна на стената. Стъпало след стъпало. Сякаш без край. Опомни се, когато кракът й нагази във водата.
Вода! Дотук?
А как щеше да стигне лоста на савака, докъдето имаше най-малко още тридесет стъпала? Тя знаеше на пръсти пътя, всяка извивка, всяка неравност. Здрава, можеше да се гмурне за миг. Но сега? Тъй отпаднала, замаяна от победената отрова, едва изправена на крака! При това — да се гмурка!
Тя се поколеба. Но тръсна глава решително. Стисна устни. Трябваше! Беше амазонка, жрица на змията, бяла жена! И още — дъщеря на Белия шаман, магьосника на живота!
Наведе се и се хвърли във водата. Хладината обгърна тялото й, освежи я, вля нов приток на сили. Атлиан достигна дъното, опипа с ръце, намери лоста, опря крака в плочите и дръпна рязко. Във водата всяко движение е трудно. Тялото няма устойчивост, губи опора. А силите й се изчерпваха бързо. Лостът не се поддаде. Тя опита повторно, потрети. Усети, че въздухът й свършва. Искаше въздух. Въздух! Но знаеше, досещаше се смътно, че ако изплува веднаж, не би могла втори път. Щеше да се сгромоляса без сили върху стълбището. Затова — отново! Отново — докато отвори! Каквото и да стане!
И ето лостът изскърца. Отмести се. Звукът през водата удари тъпанчетата й. Някъде под краката й, под каменните плочи, освободената стихия се втурна по отприщения канал, заклокочи.
В следния миг тя изплува над повърхността. И първият й порив беше — да се гмурне тозчас обратно, да се върне, отдето бе дошла. По стълбата слизаха, понесли златния диск, Фернандо Бендейра и Жак Камюс. Улисани в товара си, отначало те не я забелязаха. Не очакваха такава среща.
Фернандо посегна към каменния ключ за подземието. И остана изумен.
— Я къде било златното птиченце! И самичко кацва на рамото ми!
Той остави съкровището и се отправи към нея с най-милата си усмивка.
— Ела, красавице! Ти ще бъдеш най-хубавото цвете на Рио. Ела де!
Атлиан изкрещя:
— Махни се! Ще се удавя! Вече мога да се удавя. Спасих ги!
Тогава видя, че водата се оттичаше бързо, че беше опразнила стълбището. Девойката се втурна надолу. Фернандо я настигна до самия вход. Посегна да я хване, но тя се извърна рязко и го ритна. Докато той се гърчеше, подпрян на стената, девойката отмести тежкото резе и отвори вратата. Оттам изведнъж бликна човешкото множество.
Фернандо разбра. Нямаше смисъл. Трябваше да бяга, да се отървава, да отърве и плячката си. Той притича, все още сгърчен от болка, грабна златния къс и заедно с Камюс се намъкна в отвора.
— Там! — сочеше девойката. — Откраднаха слънчевия диск.
Никой не се спусна подире им, никой не ги догони. Преуморени от борбата и преживения ужас, амазонките бързаха да се измъкнат навън, да спасят децата си. Те притичваха по стълбите, излизаха на открито и там, останали без сили, сядаха по стъпалата на капището, по уличната настилка, по каменните изваяния. От обичайното им самообладание не бе останала ни следа. След страшните преживявания те вече не бяха амазонки, а обикновени майки, разтревожени, смутени. Изчезнал беше вождът, който ги държеше в робско подчинение с деспотичната си власт.
Те приказваха възбудено, припомняха си станалото, безпокояха се за бъдещето. Защото техният върховен жрец ги бе проклел. Бе поискал да ги унищожи.
И ако не беше Атлиан…
Майките притискваха още по-плътно децата към гърдите си и се озъртаха боязливо. Какво ли им тъкмеше още? Защото знаеха — той нямаше да прости. Никога не бе прощавал.
От подземния храм излязоха Боян и Доналд Джексън, понесли на ръце Атлиан. Амазонките се струпаха край нея смутени.
— Добре съм — усмихна се тя. — Никога не съм била по-добре. Преродена. Само малко изморена.
В това време на площада дотича задъхана амазонката, която бе заместила убитата жрица на слънцето.
— Върховния жрец е мъртъв! — провикна се тя отдалече. — От целувката на кротала. Божествената смърт.
Джексън грабна санитарната чанта.