— Веднага! При него!
Жрицата го поведе към пирамидата, а някой пошепна зад гърба му:
— Дано бъде късно!
Завари го така, както бе паднал върху размотаната мумия. Опипа пулса му, дишането. Наистина късно. Трупът се бе вкочанил.
Джексън напусна потресен Залата на вечността и се върна на площада. Там му посочиха дома, в който бяха отнесли дъщеря му да се съвземе от преживяванията на страшния ден. Девойката лежеше върху постеля от ягуарова кожа. Лежеше усмихната. Руменина бе заляла отново страните й.
Още с влизането си Жрицата на слънцето й се поклони ниско.
— Привет на теб, Върховна жрицо! Върховния жрец е вече в страната на сенките.
Девойката отговори по същия начин — с малко надути, пресилени слова, както обикновено разговаряха помежду си в Свещения град тия отгоре:
— Не мога да приема тази чест. Плещите ми са много слаби за бремето, което полагате върху тях.
Без да вдигне лице, жрицата възрази тихо:
— Заслужаваш я по сан и доблест. Ако не беше ти, народът ни щеше да загине.
Атлиан отказа решително:
— Не настоявай! Не съм от вашето племе. И ще си ходя. Ще последвам баща си и своя любим. Затова ти ще се нагърбиш с тежката отговорност. Ти ще поемеш скиптъра на Върховния жрец…
Когато Жрицата на слънцето излезе да съобщи на народа волята й, Боян каза:
— Ще ми се да поостанем малко тук, докато довърша проучванията си…
Джексън го прекъсна:
— Има нещо по-значително и от науката — човешкият живот, животът на злочестите момчета. Ние обещахме да ги спасим. Затова сме длъжни час по-скоро да тръгнем, да организираме спасителна експедиция от лекари. Всеки загубен ден може да означава смъртта на едно дете.
Намеси се и Атлиан:
— Татко е прав. Да си призная, аз се боя да напусна своя град. Защото не познавам вашата страна…
— Нашата — поправи я Боян.
— Нашата — повтори тя. — Страхувам се. Но ще дойда. Трябва. Аз съм и тук, и там. И с вас, и с тях.
Боян наведе глава усмихнат.
— Да вървим! Още утре! А проучванията си ще довърша после, като се върнем.
Атлиан хвана ръката му.
— Ще се върнем ли?
— Разбира се. Аз открих тази тайна. Искам да я разбуля докрай. Да разбуля хилядолетната тайна.
Девойката тръгна към изхода.
— Да го кажем на народа!
Амазонките още стояха на площада. При появяването й всички коленичиха безмълвно.
Атлиан заговори:
— Сестри мои! Аз няма да стана Върховна жрица. Ще ви напусна. Този пост ще заеме Жрицата на слънцето. Тя ще ръководи достойно Свещения град.
— А не може ли друго? — обади се някакъв глас. — Да стане Върховен жрец баща ти, Магьосникът на живота?
Из множеството се понесе одобрителен шепот.
Джексън дигна ръка.
— Нямам право да приема — каза той. — Аз съм жрец на друг бог. И също така трябва да си ида… При това искам да ви дам един съвет, запомнете го! Не оставяйте чужденец да ви управлява, ако ще би и най-добрият!
Амазонките млъкнаха разочаровани. Знаеха, не може да се служи на различни богове.
Джексън добави:
— Не всички бели са добри, не всички са лоши. Затова, докато се върнем, не пускайте никого в града! Никого! Охранявайте го още по-зорко. Вие видяхте на какво са годни хора като Фернандо и Жак. Пазете се от тях, пазете се от други, подобни на тях. Те дирят само жълтия ви метал и лъскавите камъни. Заради тях са способни да ви унищожат. Ако някой опита да проникне в града, не го убивайте, но го задръжте, докато дойдем пак. Тогава ще преценим какво заслужава. А сега се гответе. Утре заран тръгваме.
Жрицата на слънцето запита:
— Ще се върнете ли наистина?
Отговори Атлиан:
— Аз ви обещавам! Ще се върнем! С други магьосници на живота.
Как можеше да не обещае пред стотиците очи, които я следяха с напрегнато очакване, с нетърпение и надежда?
Надеждата се бе пробудила в нейния народ — човешката надежда.
32
Фернандо и Камюс едва отмъкнаха тежкия си товар до реката. Из подземието шуртеше вода и те на всяка крачка бяха принудени да газят до пояс, да се хлъзгат по натрупаната тиня, да падат, да стават.
Когато стовариха съкровището си в лодката, Фернандо изруга:
— Проклета дивачка! Тя обърка всичко. Но ще ми падне в ръцете! Ще ми плати за всичко! Фернандо Великолепния е укротявал и по-опърничави от нея.
Камюс не можеше да разбере защо е тъй настървен. Какво му е сторила девойката?
— Ти си получи заслуженото — рече той откровено.
— Какво? — озъби се Фернандо.
— Защо я нападна?
Бразилецът го стрелна със зъл поглед.
— Много знаеш — процеди той през зъби. — Но…
— Какво „но“?
Фернандо не се доизказа. Овладя се. Едва потисна желанието си да замахне с юмрук в това бледо лице, да го хване за гърлото и да стисне само веднъж. Повече не беше нужно.