Но тогава трябваше да носи товара сам.
— Я остави! — рече той примирително. — Измъчихме се. Превърнахме се на волове. Втори път, когато се върнем, други ще носят, а ние ще заповядваме.
Камюс седна на задната пейка. Безпокоеше се. Смущаваше го смътно подозрение. Не можеше да остане безгрижен, когато знаеше, че зад гърба му е Фернандо. Сякаш имаше змия зад себе си.
Фернандо също не обичаше да стои с незащитен гръб, особено към съдружници, когато помежду им лежат милиони.
— Я върви отпред! — сопна се той. — Аз ще изтикам пирогата.
Камюс го изгледа гневно, ала отстъпи пред решителността му. Винаги отстъпваше пред него. В открита схватка не можеше да му устои. Стана и се премести на предната седалка, но се обърна с лице към златото и към Фернандо.
— Гребе ли се така? — подметна бразилецът.
Камюс отвърна троснато:
— Този път тъй!
В същия миг над главите им се вдигна страшна глъчка. Сред клоните запърхаха цял облак пъстри птички. Прелитаха възбудени, писукаха, цвърчаха.
— Що е пък туй? — рече Камюс.
Но не дочака отговора. Видя една блестяща зелена змия, която пълзеше уверено от вейка на вейка към увисналото гнезденце на колибри.
Храбрите птички връхлетяха още по-настървено. Забравиха се в отчаянието, в дързостта си, в чувството си за взаимопомощ. Приближиха съвсем.
Изведнъж с внезапен замах дървесната змия вкопчи в челюстите си едно колибри. После се изви и заслиза надолу. Постигнала беше целта си. Нямаше какво да дири в гнездото.
— Виждаш ли? — подхвърли Фернандо. — То значи, не се задявай с по-силния!
И без да погледне спътника си, добави:
— А сега напред!
Лодката се понесе по течението.
— Знаеш ли, че го измисли добре? — рече той отново. — Така ще гледаме в две посоки. Аз — напред, ти — назад. А трябва да си отваряме очите. Тия дивачки не си поплюват.
Само при това напомняне Камюс загреба още по-бързо, макар и така, наопаки. Боеше се до смърт от съдружника си, предпочел би хиляда пъти да не е в една пирога с него, но златото не го оставяше да се махне, заслепяваше очите му. Заради него. Само заради него!
Наоколо кехлибарената вода гъмжеше от живот — крокодили, анаконди, водни птици, летящи риби, пиранхи, костенурки. Особено много костенурки матамата. Такива безобразни твари. Корубите им покрити с мръсни пирамидални плочи, а дългите им шии с грозни израстъци като лишеи. Те плуваха край лодката в безредни пълчища, помъкнали подире си облак от нетърпима воня, и изчезваха мигновено, когато се зададяха крокодилите.
Над джунглата лежеше сънлив покой. Слънцето сипеше жар. Реката не даваше никаква прохлада. Дори отблясъците върху повърхността й изглеждаха като разжарени огнища. Сякаш слънцето се бе умножило в хиляди слънца, които приличаха от небето, от лъскавите листа по брега, от отраженията във водата. А златният диск в пирогата беше наистина оживял, превърнал се във второ слънце, което лъхаше като пещ. При едно случайно допиране до него Фернандо усети, че кожата му изгоря. Дигна се мехур. Той натопи опарения пръст във водата. Не усети никаква хладина. Повърхностните слоеве се бяха нагрели като чай.
Фернандо и Жак се нахраниха с отмъкнатите от града царевични питки и плодове. Пътуването беше досадно еднообразно. Все същата жълта река, все същото жарещо небе, все същите зелени брегове, огласяни от досадното скрибуцане на насекомите. Все същата незатихваща глъчка на джунглата.
И никаква следа от хора. Толкова по-добре! Двамата бегълци, усетиха как най-сетне сърцата им се отпускат от страха, който ги сковаваше досега — страх от фанатизма на дивачките, от отмъщението на довчерашните другари.
Свечери се. Слънцето се гмурна в зеления океан на селвата, като изригна гейзер от огнени струи. Върху помръкващото небе се открои легналият сърп на луната. Завиха зловещо маймуните-ревачи. Ето ги. Насядали по високите клони над реката, дългобрадите мрачни певци изпъваха вратовете си и ревяха. Ревяха всички — мъжкарите, увили за сигурност опашки в клоните; женските, прегърнали брадатите си рожби, и децата, които се придържаха с четири ръце и опашки в майчините кореми.
Пирогата ги отмина бързо, но преди да заглъхне техният вой, откъм отсрещния бряг го подхвана друг хор, по-многочислен и по-гласовит.
— По-добре да не слизаме на брега — рече бразилецът. — А да спим в лодката. На смени.
Жак го изгледа подозрително. Дали му кроеше нещо? Но и да не кроеше, какво да прави? Нали все някъде щеше да заспи? Или на брега, или в лодката. Дори предпочиташе лодката. Златната буца ги разделяше сигурно. Съучастникът му не можеше да я прекрачи, за да го нападне.