— Добре! — отвърна Камюс. — Да не губим време! Да вземем преднина!
До среднощ бодърствува Фернандо. След това пое греблото французинът. През нощта работата излезе по-проста. Имаше една задача — не да гребе, а да предпазва лодката от сблъскване с някой остров, от заплитане в крайбрежните коренаци. Нищо повече.
Крокодилите обикновено се спускаха подире им, други ги пресрещаха в разгънати вериги, със святкащи като въглени очи, следваха ги донякъде така, в безшумно алчно шествие, докато им омръзнеше. Тогава те се връщаха назад, сякаш ги предаваха като щафета на други глутници, които се хлъзваха от бреговете и бързаха да им пресекат пътя.
А прилепите-рибари цамбуркаха във водата като полудели и след всяко цамбуркане отлитаха с риба в дългите нокти.
На разсъмване Фернандо се събуди.
— Да бъде благословен Сан Фернандо! — рече той напевно като молитва. — Посрещнахме и тоя ден живи, здрави и богати!
Хвана веслото и загреба. Лодката увеличи скорост.
— Ех, веднъж да се измъкнем от Скритата река! — въздъхна той. — Да се махнем от тези харпии — дивачките! После ще дирим и храна.
Чак към обяд достигнаха устието. Заприщена от каменните прагове, които я отделяха от коритото на Амазонка, Скритата река се разкъса на безброй острови и ръкави. Фернандо се взря напред, в тоя лабиринт от вода и надробена суша. Внезапно той заслони очи с ръка. Тъй ли му се бе сторило? Но не! Наистина беше пирога! Едноместна! Тя прекоси ръкава между две островчета. Зад нея втора. Трета…
„Канирса! — блесна в ума му. — Дебнал е досега!“
— Завивай! — изкрещя Фернандо, представяйки си с физическа болка, в някакво жестоко предчувствие как главата се отделя от раменете му. — Надясно! Бързо!
Камюс се заозърта уплашен.
— Диваци! — задъха се бразилецът. — Пресичат ни пътя! Веднага! Надясно! Още! Още!
Засиленото пред праговете течение ги понесе бясно напред. Трескаво размахваните весла едва успяваха да ги отклонят от посоката, в която ги влечеше водата. Вече се виждаха ясно и лодките, и лодкарите с лъковете им, с татуировката, с набучените в косите им пера. Бяха седем-осем. Гребяха лудо, бързаха да ги преварят.
Фернандо и Камюс разбраха, че нямат сили да върнат пирогата си назад. Течението я отвличаше безпощадно към приготвената клопка.
Или не! Отклониха се. Талвегът сам зави надясно и ги понесе върху кипналия си гръб. Надясно! Още по-бързо. Вече летяха към някакъв клокочещ бързей, който ревеше заплашително насреща им. Зърнаха набързо изостаналите нападатели, които гребяха назад да се измъкнат и те от притеглящата сила на полудялата вода. Лодката се завъртя. Тръгна настрана, залюшка се. Водата почна да прелива. Двамата оставиха греблата и се вкопчиха в бордовете. После отново поеха, тоя път с кърмата напред. Вълните се надигнаха по-високи, по-застрашителни.
— Само да устоим! Само това — повтаряше непрекъснато Фернандо.
Сред грохота на сриващите се водни маси Камюс не го чу, сякаш сраснал с пръстите си в бордовете, вторачил напред обезумели от ужас очи.
Преди Фернандо да се извърне, за да види заплахата, пирогата се хвърли от първия праг. Задържа се няколко секунди върху кипналата пяна, после литна отново срещу второто препятствие. Камюс и Фернандо се озоваха в някакъв бял хаос като разчепкан памук, който ги премяташе нагоре-надолу, над който не можеха да изплуват, който ги задушаваше.
Водата ги изхвърли едновременно върху една оголена скала. Те пропълзяха уплашени, колкото може по-далеч от бушуващата стихия, и се спогледаха. Лицата им — в рани и синини, телата — издрани до кръв. Но това нямаше значение. Лодката! Къде беше лодката? И богатството им?
На стотина метра пред тях се мярна някакъв дървен отломък и изчезна. И толкова! Двамата мълчаха. Гледаха. Гледаха безсмислено и зло.
Най-сетне Фернандо се надигна.
— Значи, пак! — изръмжа той. — Пак отначало!
Жак Камюс не отвърна нищо. Последва го прегърбен и накуцващ, но спря. Пак вода! Отвред! Самотна скала! Трошица суша сред разпенените водопади и въртопи! Нима щяха да останат тук?
За пръв път в живота си Фернандо Великолепния почувствува, че го обхваща нерешителност, отчаяние. Пак неуспех! Все неуспехи! Докога? Раздразнен, немислещ, той пое направо към далечния бряг. Нагази във водата. Камюс го гледаше уплашен от скалата. Но бразилецът не се удави. Този бързей се оказа плитък, едва намокри бедрата му. Не се хвърляше с такава стръв. Фернандо изгуби равновесие, може би кракът му се заклещи в някаква пролука, в каменистото дъно, падна, отново се надигна и продължи. Пада няколко пъти, ала все успяваше да се изправи. Достигна отсрещната скала. Чак тогава се обърна.