— Хайде! — махна му той с ръка.
И Камюс се реши. Прегази плитчината. После двамата тръгнаха нататък — през бързеи и островчета. Бързей след бързей! Островче подир островче! Най-сетне се дотътраха до брега. Простряха се по гръб върху една тясна площадка, обрасла с мъх, затвориха очи.
— И все пак да благодарим, че отървахме кожите! — опита да възвърне оптимизма си Фернандо.
Но Камюс не отговори. Лежеше мълчалив, потиснат, обезверен. Защо му е тая кожа? Започна голтак, голтак се връща. Той диреше злато. Защо му е животът без злато? В болницата не искаха кожата на Жак Камюс, а пари…
— Хайде! — рече Фернандо. — Да не се бавим повече!
Двамата се надигнаха. Изкатериха се горе на незаливаната от водата тераса. Земята беше засипана с бразилски орехи.
— Сан Фернандо ни ги е набрулил — подметка бразилецът, като гълташе лакомо свежите ядки.
Нахраниха се до насита, напълниха пазвите си с орехи и тръгнаха пак. Вървяха все покрай брега.
Изведнъж Камюс зърна флотилията на Канирса, която се бе спуснала по някой страничен ръкав в делтата на Скритата река и ги догонваше. Двамата търтиха да бягат. Спъваха се, падаха, ставаха. И отново — същото досадно усещане! Фернандо пак почувствува някакъв невидим нож, опрян в гръкляна му. Лъхна го мирис на дим, който опушва тсантсата му.
Тогава видя накладения огън, слисаните си индианци и сред тях — Машингаши с пушка в ръка. И цев, насочена към него.
— Давай пушката! — извика Фернандо.
И Машингаши му я даде. Потисна намерението си, прикри омразата, която клокочеше в гърдите му, подчини се. Инстинктът на покорството надделя над честолюбието.
Фернандо не забеляза нищо в непроницаемото лице на помощника си. Грабна оръжието и откри огън срещу нападателите. Една лодка се обърна и гребецът й изчезна сред вълните. Неочакващи такъв отпор, хората на Канирса извиха назад, към отсрещния бряг.
Тогава новодошлите седнаха до огъня. Индианците им предложих месо от печена на шиш маймуна. Фернандо си хапна добре. Камюс отказа. Приличаше му на канибализъм.
— Добри момчета сте вие — рече Фернандо, след като се нахрани. — Дочакахте ме. Ще ви възнагради богато.
И се изтегна доволно сред дебелия мъх.
— Сега да поспим! Капнал съм!
Камюс запита:
— Какво ще правим? Няма ли да се върнем пак в града?
Бразилецът се надигна.
— Защо ще се връщаме?
Камюс се наежи. Заговори по английски да не ги разберат индианците:
— За златото! За какво друго сме тръгнали?
Другарят му се усмихна многозначително.
— Фернандо вече поумня. Няма защо да се трепе и да мъкне сам плячката. Тоя път ще изчакаме нашите приятели да ни я донесат наготово. Ние само ще им я грабнем.
Камюс го гледаше смутен.
Сметнал, че не му вярва, Фернандо добави:
— Те се сприятелиха с амазонките. Но няма да останат вечно там я. Ще се върнат. И как мислиш ти? С празни ли ръце? Само идиот може да напусне Златния град без злато. Ще минат оттук с препълнени лодки. Тогава Фернандо ще им покаже какво умее.
Той се разсмя самодоволно и се обърна настрана да спи. Не забеляза как го гледаше Машингаши, как голямата му уста шепнеше беззвучно:
— Червени маймуни! Тъй ли? Машингаши не забравя!
33
Доналд Джексън обхождаше с дъщеря си града. Най-малко два часа прекара при балсаматорките, които подготвяха тялото на Върховния жрец и мумията на неговата любима за бъдещия живот. Ако не беше гласът на дълга, който го зовеше към болните момчета, навярно не би се отделил оттук целия ден. Защото той беше първият съвременен лекар, който присъствуваше на този загадъчен обред. Тайната на балсамирането за него вече не беше тайна. Джексън следеше внимателно как почистваха вътрешностите на трупа, как го киснеха в отвара от билки, как приготвяха балсама от пчелен клей и варени корени за намазване на превръзките, които щяха да омотаят мумията, преди да заеме трона си в Залата на вечността.
Тук, във влажната джунгла, в която дори гьонът мухлясва за един ден, беше нужно много по-голямо майсторство, отколкото в сухия климат на Египет или в прохладата на Перуанските Анди, където почиват инкските мумии. Повече майсторство, повече усилия и главно повече време.
Джексън често бе мислил преди, опитвал бе да си обясни някак произхода на тсантсите. Кой бе подсказал на шуарите, на тия първобитни хора, без никакви научни познания, умението да запазят от тление човешката плът? Тсантсата — всъщност това е една малка мумия.
Едва тук той прозря. Те бяха видели, подражаваха на други, на съвършени майстори-балсаматори. Внушавано им бе, че са низши и нямат право да запазват своите тела. Затова по сложните и безсмислени пътища на примитивната си религия те бяха изопачили първоначалния смисъл на този ритуал, бяха го превърнали в зловеща самоцел, в своеобразно отмъщение. Те пак балсамираха враговете си, за да се наслаждават по-дълго на отмъщението си. Джексън чувствуваше, че ходът на това странно превръщане не му беше съвсем ясен. Но беше уверен в едно — и мумиите на Свещения град, и тсантсите на шуарите безспорно имаха общо начало.