Още по-зает от него беше Боян Симов. Той влезе вчера в бронзовата библиотека и вече не излезе. Там му донесоха вечерята, там спа, там закуси. Когато отведеше баща си при някое момче, Атлиан тичаше при любимия си, разчиташе му надписите върху старите позеленели плочки, даваше му първите уроци по сложната атлантска писменост, тълкуваше му преданията на тайнствения народ.
В туй време Утита подготвяше експедицията. Подреждаше припасите и оръжията, стъкмяваше слънчобрани над лодките.
Слънцето се бе издигнало високо, а той все не успяваше да откъсне другарите си от заниманията им. Най-сетне, изгубил търпение, индианецът влезе при улисания археолог.
— Утита казва така: ако белият брат мисли да остане в Слънчевия град, ще остане и Утита. Но ако не иска — трябва да тръгва веднага. Жабата с рога предрича дъжд, голям дъжд. Тогава не може да се пътува.
Боян остави бронзовия ръкопис.
— Ех, приятелю, ако знаеше какво богатство е това! Ако знаеше…
Личеше, че все още е напълно под властта на невероятните си открития. Той гледаше с неловка усмивка към Утита, обясняваше му внимателно, а всъщност говореше сам на себе си.
— Защо наистина писаните редове трябва да бъдат безусловно хоризонтални? Защо не вертикални като китайските? Но и те страдат от същия недъг. Прекъсват се. Погледът ги оставя и се връща в началото на следващия ред. А виж тук! Не е ли по-смислено? Такива са и микенските надписи със спирални редове. Очите ги следват неотклонно, докато свърши цялата плочка. Някакво своеобразно предимство.
Утита слушаше почтително. Но не разбираше интереса на своя бял брат към тези позеленели метални късчета. Обясняваше си донякъде слабостта на белите към златото. То поне лъщеше. А тоя неугледен бронз! Да не би пък тъкмо той да е богът на белия му брат?
— Добре! — реши внезапно Боян. — Цял живот да остана тук, пак няма да изуча всичко. Да вървим!
На площада се срещнаха с Доналд Джексън. Оттам се запътиха към дома на девойката. В четвъртития двор, ограден с жилищните помещения, се чуваше някакво приглушено квакане. Атлиан, която излезе да ги посрещне, каза:
— Жабата предупреждава. Ще вали. Голям дъжд. Не днес. Може би не и утре. Но ще вали.
Тя вдигна едно захлупено гърне и отдолу се показа отвратителното земноводно, голямо колкото заек, с два остри рога над опулените очи.
— Жив барометър — пошегува се мисионерът.
— Индианците говорят друго — намеси се Утита. — Рогатата жаба не само познава времето. Тя прави времето. Тя заповядва на дъжда, заповядва и на засухата. Затова и се молят да прати дъжд. Или да спре дъжда, когато е валяло дълго.
— А ако не ги послуша? — подметна Боян.
— Тогава я шибат с пръчка.
Боян се усмихна. Но не толкова на индианската наивност.
— Ново сходство — обърна се той към Джексън. — Край Нил жабата е била символ на плодородието. А плодородието зависи от водата, от наводненията. Преди разливанията на Нил жабите се раздвижват. Очакват любимата си влага… В моята страна пък съществуваше поверие, че убитата жаба докарва дъжд. И тук също. Жаба — и плодородие.
После тръгнаха. Минаха през изхода, който започваше от Храма на змията, а след тях от подземието се източи цялото население на града, дошло да ги изпрати.
Атлиан, Джексън, Боян и Утита влязоха в една голяма пирога, натоварена е хранителни припаси. Край тях се поклащаха още двадесетина пироги, заети с въоръжени амазонки, охраната им.
Атлиан запита индианеца:
— Взе ли кока?
И се бърна да обясни на баща си и на Боян:
— Амазонките не тръгват никъде без свещените листа. Те дават божествена сила. Правят ни издръжливи, неуморими, непобедими.
Боян кимна с глава.
— Коката е позната на всички индианци в Андите. Познавало я е и племето на Кон Тики, когато е предприемало морските си походи. Защото тя има и друго свойство — който я дъвче, може да пие морска вода.
Атлиан потвърди уверено:
— Тайната на коката им е разкрита от нашите прадеди.
Но се поправи бързо:
— По-точно, от строителите на Свещения град.
Всичко беше готово за отплаването. Изпращачките чакаха в почтително мълчание. Атлиан се изправи. Вдигна ръце.