— Ние ще се върнем — каза тя уверено. — Аз съм все още амазонка. И моята дума ви стига. Ще се преборим с проклятието. Ще махнем магията от кръвта ви. Тъй обещава моят баща, Магьосникът на живота.
После седна.
От брега отговори новата Върховна жрица:
— Атлиан, ти си от друга кръв, но си наша сестра по сърце. Ти никога няма да ни измамиш. Амазонката говори само истината. Белите досега са лъгали нашия народ. Винаги са го лъгали. Тъй гласят преданията…
Тя замълча. Боян и Джексън гледаха недоумяващи.
— Но сега вече е друго — доизказа се тя. — За пръв път от нашия град тръгват бели мъже, които не са взели нито един къс от жълтия метал. Ни зрънце. Това говори много. То значи, че твоите другари са различни от другите бели мъже. Затова вярваме и на тях. Където и да отидете, знайте, че тук, в Свещения град, има един злочест народ, който е сложил съдбата си във вашите ръце.
След тези думи тя вдигна длани и се поклони. Целият народ коленичи.
Атлиан даде знак за тръгване. После и тя се изправи в пирогата с прострени ръце и наведена глава. Тримата мъже натиснаха веслата. Лодката се хлъзна надолу, следвана от почетния си ескорт. Брегът със струпаното множество изостана назад. Скри се зад първия завой.
Девойката се отпусна на пейката с овлажнели очи.
— Аз съм амазонка. Амазонките са сурови, коравосърдечни. А едва се сдържах да не заплача.
Джексън я погали по косата.
— Жанет! Разделяме се за тяхно добро.
Слънцето приличаше тъй, както припича на екватора, но навесът от палмови листа им пазеше сянка. Можеше да се диша, можеше и да се гребе. Пирогите се хлъзгаха безшумно по реката, като плашеха цялото водно население. Кайманите, анакондите и костенурките бягаха към бреговете. Игуаните ги гледаха от клоните като вкаменени малки динозаври. Птиците излитаха с шумни плясъци. Само водосвинките оставаха на местата си и ги следяха с тъпи, безизразни погледи.
Обядваха в лодките. После продължиха пътя си.
Вечерта ги свари при пеещата статуя. Всички слязоха на брега, накладоха огън, навечеряха се и разпънаха хамаците по дърветата. На брега останаха да бодърствуват само стражите. Над главите им се усмихваше, огряна от лумналите пламъци, огромната каменна глава. Усмихваше се мъдро и благосклонно. А в реката се оглеждаше новата луна. Светлата й пътека се чупеше в хиляди искри, сякаш не лунни отражения, а рог на изобилието, от който бликаше порой от сребърни монети. В настъпилата тишина като че ли се чуваше звънът на рукналото сребро. Отгоре, по гигантските върхари, грееха лунните лъчи. Те обливаха всеки клон, всеки лист, стичаха се надолу като фосфорна роса, попиваха в мрачните усои. Милиони светулки се виеха из въздуха. Или може би това не бяха светулки, а оживелите искри на лунните отражения. Гъстите дебри на селвата вече не изглеждаха тъй черни. Огрени от литналите искри, те светеха с призрачна светлина.
— Каква красота! — пошепна Боян.
В същия миг нейде наблизо проехтя писъкът на сдавена от ягуар жертва.
— Да! — потвърди от своя хамак Доналд Джексън. — Недействителна, замайваща красота! Амазония би била раят на земята, ако преди това не беше станала адът.
Той притвори очи.
— Не говоря за жестокостта в природата, за нейните безмилостни закони. Това са си нейни закони — законите на джунглата. Говоря за друго, за хората, за нещастните туземци — ограбвани, изтласквани от нас, белите, в най-глухите пущинаци, озлобявани, изтребвани от глад и болести. Само две от познатите ми болести не се срещат тук — рак и апандисит. Само две…
След кратко мълчание той се обърна към Боян:
— Отдавна се каня да искам извинение от тебе. Но все така се случваше. Все не ми се удаваше случай.
— Извинение? — запита Боян. — А за какво?
— Усъмнил се бях в тебе. Не само в тебе. Никому не вярвах преди това. Тук идват само такива като Фернандо и Камюс. Знаех, белите носят само ракия, робство и болести. За тях индианците са работни животни, от които се печели. А за мен — бедни души, които трябваше да приобщя към вярата. За тях — само тела за работа, за мен — само души без тела. Затова пречех на белите да се заселват по тия краища. Направо ги пропъждах с грубостта си. А когато не можех аз да изгоня някого, правех живота му невъзможен, подбуждах индианците да не търгуват с него, да не му стават носачи, да не му дават храна…
Боян кимна с глава.
— Така помислих и аз. Неслучайно ме зарязаха носачите на Синия бряг. Бях много ядосан…
Джексън продължи:
— Нямаше да ти позволя никога да стигнеш целта си, ако не беше споменал за русата девойка. Аз и преди това знаех за жените-господарки. Та кой по тези места не е чувал за тях? Чувал бях за града им и за несметните му богатства. За себе си бях решил да не пусна бял човек до тоя град. Защото само думата „злато“ влудява хората. Аз знаех какво правят нашите сънародници, какво са правили през вековете за злато. Колко кръв, колко зло! Бях дал обет пред себе си да предпазя тоя непознат народ от алчността на моята раса.