Дали пък — отровна змия?
Камюс го побутна отдалеч с пръчка, оставил за всяка изненада вратата отворена.
Банановият лист се отви и отвътре надникна… Фернандо!
Същият! Само че малък, съвсем малък.
Камюс сякаш бе погледнал през обратната страна на далекогледа, бе умалил главата му два-три пъти.
Той скочи и загърна отново листа. После излезе потресен. Намери другарите си на пристанището. Улисани със себе си, Боян и Атлиан не забелязаха вълнението му. Но Джексън го хвана за ръката.
— Какво е станало?
Камюс го отведе настрана. Пошепна задъхан в ухото му:
— В стаята, на масата, има нещо. Не го поглеждай! Погреби го… Като човек… Само това е останало от Фернандо Великолепния.
— Тсантса!
— Да! — отвърна Жак. — Кой ли го е направил?
Джексън вдигна рамене.
— Не един нещастник би искал това. Вече знам много за него. Да приемем, че е дело на всички индианци — от името на всички.
После пристъпи към двамата влюбени.
— Научих една новина. Фернандо няма да пакости повече. Можете да пътувате спокойно.
Боян се обърна.
— Убит?
— Не е важно! Няма го! Забравете го! Все едно, че не сте го срещали. Сега тръгвайте!
Той целуна двамата млади, прегърна Камюс и се отдръпна настрана, направи им път да се качат в лодката.
Боян тъкмо стъпваше на дъската, простряна между брега и палубата, когато Джексън го хвана за ръката.
— И още нещо! Като се върнете, донесете хинин! Много хинин!
Той се усмихна тъжно.
— Сега вече не срещу злато! Малка отплата. Хининът тук значи живот. Длъжен съм да оправдая името си — Магьосникът на живота.
Великата река влечеше лениво водите си надолу през зеления каньон на джунглата. Над блесналата й повърхност, попила целия жар на екваториалното слънце, се виеха сребристи пари. Пискаха цикади. Над главите им се съвещаваха орляк зелени папагали.
Моторът забоботи равномерно. Витлото разби водата зад кърмата в жълта пяна. Лодката потегли, възви и се спусна по течението.
Пукотът ядоса стадо маймуни и те се разскачаха по клоните с диви крясъци. Припеклите се на слънце каймани изпълзяха към водата и побързаха да се спотаят в дълбините.
От палубата тримата пътници махаха с ръце. Скоро фигурите им се смалиха, стопиха се. Остана да свети само едно жълто петънце, роклята на Жанет.
Неговата Жанет! Беше щастлива! Нейното щастие беше и негово щастие.
Моторницата се скри зад завоя.
Джексън се обърна.
— Има и сладки сълзи, Утита! — рече той виновно. — А сега назад, към Свещения град, при жените-господарки, при болните момчета!
Пирогата чакаше готова.
Щеше да тръгне с нея. Веднага. Нагоре, срещу реката. В обратна посока. Щеше да се отдалечи още повече от своята Жанет. Но не!
Лицето му грейна в радостна надежда. Това пътуване нямаше да ги отдалечи един от друг. Напротив, щеше още повече да ги сближи.