Той влезе в стаята.
Гостът му се бе събудил, треската бе минала и сега очите му не святкаха тъй диво. Брадясалото му съсухрено лице се бе поотпуснало. Доволно спокойствие бе сменило предишния ужас.
— Гладен съм! — промълви той.
Фернандо му донесе малко печено месо от капибари, водосвинка, две питки от маниока, печен батат, връзка банани и седна до хамака му. Известно време двамата мълчаха. Гостът ядеше лакомо. За няколко минути изгълта всичко. Погледна за още.
Но Фернандо отказа:
— Стига ти толкова! Гладувал си.
Човекът се усмихна виновно.
— Ей, мислех си, свършено е с мен! Не съм допускал, че ще оцелея.
Фернандо приближи стола си.
— А сега да се запознаем. Аз съм Фернандо Бендейра.
Можеше да му признае спокойно кой е, защото в Рио никой не знаеше името му. Никой! Нито Жоао! Най-сетне тук си бе позволил лукса да поживее с истинското си име.
— Как се казваш ти?
Гостът пребледня. Отвори уста, заекна, но не се доизказа.
Фернандо отклони тезата:
— Стеснително ти е?! Очевидно! Навярно пътуваш инкогнито. Щом не искаш, не ми го казвай! Знам, не за удоволствие се минава тоя път, по който дойде ти. Преди година оттам ме навести един друг французин. Измъкнал се от Кайена.
— Кайена! — възкликна непознатият. — И друг?
— Да. И друг! — потвърди Фернандо. — Не издържа тук. Отиде надолу по реката. Аз му помогнах. Услужихме си взаимно.
Беше го направил агент, пласьор на стоката си.
Гостът помълча още няколко минути, измъчван от колебание. После изведнъж реши:
— Какво ще крия? Та нали вие ме спасихте? Сега живея втори живот. Ще ви разправя всичко. Да знаете, а вие направете, каквото решите. Ако искате, предайте ме на полицията!
Преглътна и заговори задъхано:
— Наричам се Камюс, Жак Камюс. Избягах от оня ад, от Гвиана.
— Излишно беше да ми го казваш — прекъсна го Фернандо. — Такива птички познавам от пръв поглед.
Новодошлият, сякаш недоловил иронията, продължи:
— А как попаднах там? Съдба, проклетия! Всичко започна с раждането на детето ми. Имате ли деца?
— Не! Благодаря на провидението!
— Тогава няма да ме разберете. Заради него стана всичко. Роди се с криви стъпала. Момиче, а с криви стъпала. В болницата поискаха луди пари. Заплатата ми за пет години нямаше да стигне. Бях касиер в банка. А в касата имаше толкова пари! Само да посегна…
— Разбирам те! — подметна насмешливо-съчувствено Фернандо. — Страшно привлекателни са чуждите каси.
— И аз посегнах. Пратих детето в болницата. След седмица щяха да го оперират. Ако съдбата бе почакала една седмица, детето ми щеше да има прави крака, а аз можех да ида в затвора. На оня свят можех да ида. И нямаше да съжалявам. Но дефицитът се откри по-рано. Трябваше да бягам. Клиниката отказа да направи операцията, макар че бях платил. Върна парите на банката. А аз постъпих в Чуждестранния легион. Постъпих с чуждо име. Заплатите не са лоши. Научих, че жена ми мизерствува. Изпратих й пари. Така полицията ме откри.
— Ех, глупаво момче! — махна с ръка Фернандо. — Че и най-неопитният полицай може да те пипне така.
— Вече разбрах — смънка неволно Камюс. — Научих много. Но тогава… Тогава, за да не ме пипнат, дезертирах. Минах към арабите. Ала и там ме намериха. Лепнаха ми доживотна каторга. В Гвиана, на Дяволския остров. Кой не е чувал за тоя остров? Но не комарите, не пазачите-садисти, не робската работа ме съсипваше толкова, колкото мисълта за детето. Бях го създал, а не можех да му помогна. Трябваше да се измъкна от тоя ад! Трябваше! Знаех, че морето гъмжи от акули — и все пак нямах избор! В доживотната каторга аз и без това бях мъртъв за детето си. И сполучих. Малцина са имали това щастие. Една вечер видях повлечено от течението палмово стъбло. Скочих във вълните и се хванах за стъблото. Плувах цяла нощ. Цяла нощ чаках някоя акула да откъсне краката ми. Какво стана? Защо ме пощадиха? Не знам! На заранта приливът ме изхвърли на пуст бряг сред мангрови храсталаци. Промъкнах се в джунглата. Намерих събирачи на каучук, каучеро, заживях с тях. Знаете ли какво значи каучеро, какво значи да продадеш на зелено душата си на дявола, на „патрона“, който ти е дал аванс, за да си купиш пирога, брашно, сушена риба и нож мачете? Ала и тук ме надушиха. Един индианец ме отведе във Венецуела. Там също търсеха беглеца от Дяволския остров. Отново побягнах. Бягах като див звяр. Кайман потопи лодката ми. От две балсови стъбла направих сал. Той се разби в праговете на реката. Продължих пеша… Пеша през джунглата, през мочурищата, през блатата… Още не мога да повярвам, че съм оживял… Треска, зверове, глад… Такъв глад… Какво можеш да убиеш с един нож? Животните се разхождаха край мен, а аз не можех да ги хвана. Плодовете бяха някъде високо горе, по клоните. Как да ги достигна? А и не знаех кои са за ядене. От някаква дива лоза получих такава диария, че три дни не станах. От лешници повръщах цял ден. Веднъж цяла нощ бях в безсъзнание. Знам, от отровни плодове. Но от кои? Не разбрах. Тогава почнах да дебна маймуните. Каквото ядяха те, ядях го и аз — плодове, гъби, млади издънки. Ядях червеи от гнилите дънери…