— Така може! — съгласи се Боян. — При това условие съм съгласен.
— Тръгваме ли? — залита Фернандо.
— Ще тръгнем. Но преди това кажете кои сте! Да знам поне как да се обръщам към вас.
— Аз съм Фернандо Бендейра. Приятелят ми — Жак Камюс. Неуспели каучеро. Та кой ли е прокопсал от събиране на каучук? Две неща спечелихме — треската на Жак и опитност в селвата. Дано сега сполучим повече!
— Дано! — усмихна се Боян.
Някакъв вътрешен глас се опита да го възпре — някакъв глас, който му нашепваше, че е рисковано да тръгва на такъв път с непознати хора, да обвързва с тях живота си за седмици и месеци, може би дори до смърт. Но чудното видение с русата плитка го примамваше тъй властно към юг, че замъгляваше разума.
— Кога тръгваме? — запита нетърпеливо Фернандо.
— Преди да дойдете, бях решил — след час!
— Добре! А накъде?
— Към Синия бряг! Оттам навлизаме в джунглата!
— Охо! — подсвирна бразилецът. — Тежко!
В това време мисионерът ги извика в дома си.
— Хапнете, каквото бог дал! — подкани ги той. — И дано се видим отново живи!
Тези непрекъснати подмятания и заплахи дразнеха Боян. Той седна на масата и пристъпи мълчаливо към яденето. Мълчеше мрачно и домакинът. Само Фернандо подхвърляше остроумия, на които се смееше единствен Жак Камюс.
Носачите се сбраха пред мисията с торби и сандъци, натъпкани с провизии. Те ги нагласяваха за опит на рамената и на главите си, после ги сваляха на земята, запалваха цигара или лапваха лист кока и почваха да го дъвчат съсредоточено.
Мисионерът отиде да им даде последните напътствия, а Боян се залови да провери още един път дали всичко е опаковано и подредено както трябва. В тежката влага на амазонския лес всички припаси, ако не са затворени в херметически кутии, се развалят бързо. Солта се стопява. Барутът овлажнява. Кибритът омеква, не пали. Дрехите плесенясват.
Фернандо мина край Жак и му пошушна:
— Защо постави въпроса за златото? Щеше да провалиш цялата работа.
— Защото искам пари! — отвърна той виновно. — Нямам време да чакаме!
— Нека веднъж да стигнем там! Лесно ще се оправим. Само да пипнем златото — да го пипнем с тези ръчички…
Камюс се усмихна алчно, а Фернандо продължи надолу край реката. След десетина минути се спря и се озърна. Над главата му притича стадо кинкажу. Той се дръпна неволно настрана. Може би беше нелепо, но все пак. Така разправят индианците: ако те поръси такава животинка, умираш — месото ти изгнива.
На съседното дърво се пощеха маймуни-капуцини, беряха някакви плодове, замерваха се с клечки, караха се. Ето две по-млади самки се подгониха по една лиана, увиснала като чудовищна гирлянда над обраслия с камъш залив. Настигнаха се, сборичкаха се.
Неочаквано из водата се надигна една анаконда и с мълниеносно движение захапа едната маймунка. Другата побягна нагоре. Уловената жертва запищя прегракнало, стиснала с четири ръце и опашка лианата. Но лианата се скъса и потъна ведно с маймуната и страшния хищник.
Фернандо дигна вежди. Така е. В джунглата, в живота въобще, трябва да си отваряш очите. Всяко недоглеждане, и най-малкото, може да ти струва живота.
После изсвири с уста като птицата-звънар. Отговори му подобен вик и след минута до него застана Машингаши.
Фернандо запита:
— Къде са другите?
— В пирогите, скрити сред лианите.
— Добре! Ние тръгваме след малко.
— Накъде? — запита индианецът.
— Към Синия бряг!
Машингаши погледна уплашен.
— Нагоре живее моето племе.
— Е?
— Машингаши няма право да ходи там! Защото е изгонен от племето. Отиде ли — смърт!
— А защо е изгонен?
Индианецът се намръщи. Не обичаше да си спомня.
— За лъжа! Шуарите не лъжат. Който излъже, го пропъждат. Не прощават. Индианецът може да убие, да вземе чужда жена, може всичко — само не да излъже.
Фернандо неволно се изсмя:
— Ако съществуваше такъв закон при белите, то значи да опустеят всички държави.
Помощникът му отговори мрачно:
— Затова Машингаши обича белите. Затова иска да живее при тях.
— И това ще стане! — успокои го с ласкав глас Фернандо. — Много скоро! Само ако ме слушаш!
— Но Машингаши няма да ходи по-далеч от Синия бряг! Няма, нали?
— Добре! — склони Фернандо. — Тогава ти ще останеш там с другите. Ще чакате, докато се върнем. Тогава ще ни нападнете. За тебе две бели тсантси и още много-много пари. Разбра ли? Ще чакаш?
Машингаши кимна мълчаливо.
Тогава бразилецът изтича обратно. Беше доволен. Всичко се нареждаше леко, по-леко, отколкото очакваше. Изплиташе добре мрежата си. Нищо не пропускаше. Фернандо Великолепния показваше отново какво умее.