„А тебе, Машингаши, после ще предам на полицията като убиец на бели хора. Ха, ха, ха! Ти не си обикновен дивак — подлежиш на съд. Цивилизован дивак…“
Когато Фернандо наближи селището, индианците нареждаха последните товари в две големи пироги, издълбани от цели дънери.
Тримата пътешественици и десетината носачи се сместиха на гъсто в тях и се отблъснаха от дървеното кейче.
На брега ги изпрати цялото селище: мъже, жени и полуголи дечурлига. Високият кокалест мисионер стърчеше с една глава над дребните индианци. Лицето му се бе изпънало в някакво замръзнало изражение, от което не можеше да се прочете нищо — никакъв трепет, сурово и безчувствено като лицата на тези, които го заобикаляха.
— Чудак! — подметна Фернандо на английски, за да не го разберат туземците.
— Познавате ли го? — запита Боян.
— Цяла Амазония го знае по име. Славата му се носи надлъж и шир. Своенравен, заядлив старец. Направо казано — проклет. Никой бял не се отбива при него. Отбягват го всички.
Боян реши да научи нещо повече.
— Откъде е дошъл, какъв е бил преди това?
Фернандо вдигна вежди.
— Тъмно минало, още по-тъмно настояще! Говорят, че бил лекар. Умряла жена му. Той дошъл тук преди дванадесетина години. От мъка по нея, казват. Довел и детето си — пет-шестгодишно. Но и то изчезнало. Ягуар ли го разкъсал, кайман ли го завлякъл под водата?
— Нещастник! — промълви Боян.
Фернандо го прекъсна:
— Ами, нещастник! Някои сами търсят нещастието. Позират с него. Вижте ме де! Съжалете ме! Защо не се оженил повторно, като не е могъл без жена? Млад е бил. А дошъл тук, сред диваците, и подивял повече от тях. Тъй говорят всички. Другите мисионери също не го понасят. Не са го изгонили още, защото се разбира с диваците. Как — негова си работа. В най-опасните мисии. Където отрежат главата на някой „отец“, пращат отец Джексън. И той оцелява… Как ви се струва това?
Боян не отговори. От близкия бряг прокънтя такъв рев, че пътешествениците грабнаха пушките, а индианците отпуснаха веслата.
В плитчината се биеха кайман и ягуар. Едрата пъстра котка, захапала извиващото се влечуго в основата на опашката, бързаше да го извлече върху засъхналата, нацепена тиня, за да се справи там с него. А над тях, натопили във водата високите си като кокили корени, стърчаха гигантски дървета, подобни на чудовищни стоножки, които — ха, ха — всеки миг ще размърдат крака и ще се разпълзят по стръмния бряг. По клоните се люлееха на човките си папагали ара.
Ягуарът изрева повторно, но този път вече от болка. Крокодилът, сварил да захапе лапата му, опитваше да го замъкне в дълбочините. Двамата противници се премятаха, пляскаха. Водата закипя. Виждаше се как пъстрият хищник губи сили. Той потъна веднъж, подаде се на повърхността, потъна още веднаж и повече не се мярна. Водата утихна, заглади се. Върху лъскавата й повърхност се разбягаха дългокраки паяци.
А двете пироги продължаваха да се носят нагоре срещу течението, заобикаляха повалените дървета, провираха се под нависналите клонаци.
Любопитни делфини иниа се завъртяха край тях, после изчезнаха зад близкия остров. В плитчината газеха рибари, гмуркаха се диви патици. На едно плаващо дърво седяха няколко нутрии, подобни на огромни плъхове. Те се взираха неспокойно в лодките с вечно озъбените си муцуни, от които стърчаха яките им оранжеви резци, забравили да доогризат захапаните клонки. Изведнаж, като по команда, те цамбурнаха във водата и изчезнаха.
Към пладне гората притихна. Пътниците едва сега почувствуваха колко шумна е била досега, изпълнена с безброй звуци, чирикания, ръмжене, крясъци. Сякаш светът онемя. Умълчаха се всички твари, изпокриха се на сянка от страшния пек. Само жестоките мухи пиуме продължаваха да се реят на орляци, да се лепят по всяко оголено място на тялото, за да смучат кръв. Пчели без жила се заплитаха в косите на хората и пиеха пот.
Пътешествениците не устояха срещу палещите лъчи на екваториалното слънце. Не бяха в състояние да ги защитят и опънатите слънчобрани. Индианците загребаха към брега и там, върху една по-суха полянка, всички се наобядваха. Но не си позволиха удоволствието да починат, макар че очите им се слепваха от умора. В джунглата не може да се спи ни нощем, ни денем. Наоколо прелитаха зелените мухи варега, дебнеха всеки задрямал човек, за да снесат яйцата си в носа или в ушите му. А след няколко дни личинките им щяха да изгризат до смърт тялото му. И не само те. Цялата околност гъмжеше от гигантски отровни сколопендри, дълги две педи, отвратителни бързоподвижни гадини, от които не можеха да се укрият. Накрай предпочетоха слънчевия жар и се нагласиха в лодките.