След еднообразно, изморително пътуване най-сетне достигнаха Синия бряг. И то тъкмо навреме, по мръкване. Синия бряг — това беше малък глинест хълм, подяден от реката, извисил над застоялия вир синята си изгладена стена, напъстрена от дрипавите ивици на разноцветни прослойки.
Индианците изнесоха товара на хълма, почти над вира. Пръснаха се да търсят дърва, разпалиха огън и сложиха да варят гърнетата с боб.
От високото се виждаше надалеч, нагоре и надолу по течението. Личаха ясно, с почти рязка граница, двете зони на гората. До самата река — заблатеното крайбрежие, игапо, обрасло с камъш, пипериче и ниски палми. А над него, там, дето не достигаше водата при наводненията, на височина десетина метра от сегашното ниво, почваше истинската гора, варзеята. Всъщност това не беше обикновена гора, а чудовищно струпване на хиляди видове растения, кипящ растителен хаос, в който не можеше да се открои ни едно дърво, ни един лист. Кое цъфтеше — дървото, до чийто дънер си се изправил, или поникналите върху него орхидеи? Чии са тези листа — на облепения с гъби и лишеи гигант или на нежната лиана? Чии плодове се ронеха отгоре?
Пътешествениците ги различаваха с мъка. Ту един, ту друг назоваваше разпознатото дърво сред множеството неизвестни растения.
— Какао, отрупано с плод!
— Пъпешово дърво!
— Бамбук!
— Монстера, нашият филодендрон!
Фернандо се изправи до едно високо клонесто дърво с перести листа, отрупано с безброй шушулчици.
Ето го и него, пау-бразила — червеното дърво, което е дало името си на цялата страна Бразилия.
Жак Камюс пък диреше друго и го откри.
— Хевея! Колко на гъсто! И невидели ножа на каучеро. Там в Гвиана, където работех, нямаше ненарязано дърво, от което поне веднаж да не е вземан сок.
Внезапно погледът на Боян се спря на нещо друго. Между стъблата на лианите трептеше разперена паяжина, изтъкана от яки нишки, в които пърхаше уловен гущер. А паякът-птицеяд, голям колкото мъжка длан, нашарен в яркосиньо и червено, се бе впил в жертвата си и трептеше в жестока наслада.
Боян замахна разсеяно с ножа си да разкъса жилавата паяжина, а паякът изостави агонизиращата жертва и побягна нанякъде. Но археологът не го погледна повече. Друго бе привлякло вниманието му — някаква странна форма на почвената повърхност. Той се наведе и откърти с ножа си малък чим от мъх. Подаде се розов гранит.
Розов гранит! Над глинения хълм!
Археологът изведнаж се събуди в него с целия си жар. Той застърга трескаво мъховата покривка. Достигна слой почва, засипала странната скала. Извика спътниците си. Всички награбиха мачети и лопати, заработиха припряно.
И не след дълго, малко преди залез, чудната находка бе откопана. Заревото на заника огря триметровото лице на огромна статуя, паднала по гръб, с отправен към небето поглед — статуя с гигантски ръст, поне десетина метра, груба, с неспазени пропорции на тялото, по-скоро изрод, чудовищен зародиш на човек с къси крака и ръце, положени на корема, с брада и дълги до раменете уши. Нещо примитивно, детински наивно и в същото време властно, побеждаващо, нещо вечно лъхаше от нея, от уродливите й форми, от чудното спокойствие и величие на позата, от самоуверения израз на стилизираните черти на лицето. Израз на владетел, на неоспорим водач. Върху валчестия му пиедестал, настойчиво напомнящ земен глобус, бяха издълбани странни, полузаличени от времето йероглифи.
Боян стоеше мълчалив, изтръпнал от вълнение.
— Значи, не е било сън — промълви той. — Не е било кошмар! Ето вижте следата от тази цивилизация! Такава статуя видях и там, край Розовия град.
Жак Камюс не успя да се овладее. Приближи и пошепна на ухото му:
— А злато? Има ли наблизо злато?
— Не знам! — дигна рамене археологът. — В града може би. Ала тук не, положително не…
Французинът изведнаж загуби всякакъв интерес към находката.
— Значи, само камък!
И обърна гръб.
— Знаете ли какво означава този камък? — запита Боян. — Погледнете го добре! Вижте! Мъжка глава, с брада и дълги уши. Кой е ваятелят й? Безспорно мъж от брадато племе. А индианците са голобради. И инките, и ацтеките, и майте! Тогава?
Той млъкна.
Другарите му не споделяха неговия възторг, надеждите и съмненията му за тях това беше един камък. Дори галантният Фернандо, винаги отстъпчив и любезен, не можеше да прикрие разочарованието си зад учтива усмивка.
— Но ще ни ползува ли това някак? — запита той накрая.
— Не знам дали чрез него ще открием града, но за мене другото не е по-маловажно. Представете си, тук са минали тайнствените брадати мъже на древността, ненадминатите строители на каменните градове. Народът, изваял величествените статуи на Великденския остров и край езерото Титикака, построил Тиахуанако — столицата на Кон Тики; народът, издигнал циклопските каменни основи, върху чиито развалини инките изградили своя град Маху Пикху.