После — тишина!
Утита се надигна. Навикът, възпитанието от детинство, набиваните схващания искаха своето. Теглеха го натам — да притича и да отреже главата на убития, за да я изсуши, да обезвреди духа й. Убитият враг е по-силен от живия. Той е вече дух, неуязвим.
Но успя да се овладее. Беше обещал.
И все пак — мъртвият враг е по-опасен от живия — така казваха дедите, бащите, шаманът…
Той отново погледна през пролуката. Вече нямаше никой. Дали беше звяр, избягал ранен, или човек… Или пък — неволно кръвта му застина — дух, когото не лови куршум?
7
Боян се събуди пръв, скован от утринния хлад. От дърветата, около които се виеше синкавото було на мъглата, капеше роса като дъжд. Слънцето току-що бе изгряло, а небето вече сияеше в целия си блясък. Реката пъплеше като разтопено сребро. Папагалите подхващаха обичайната си глъчка.
Фернандо и Жак спяха, омотани в хамаците си като гигантски какавиди, увиснали между дебелите стволове.
А индианците?
Той скочи учуден. Озърна се — носачите изчезнали, огънят загаснал. Но багажът стоеше непокътнат, подреден. Само едната лодка липсваше.
Ясно — избягали!
Той разбуди спътниците си:
— Ставайте!
— Какво има? — надигна се изведнъж Фернандо.
— Няма ги! Всички! До един!
Бразилецът скочи.
— Ах, мръсници! Затова снощи така го увъртаха — демони, магии… А то…
Боян предложи друго:
— Може наистина да са се уплашили. Изостанали племена, суеверни…
— Ами! — пресече го Фернандо. — Има и друго! Оня проповедник! Той ни е скроил тази мръсотия…
Когато се ядосаше, забравяше доброто си държане. От джентлемен се превръщаше в уличник, каквито бяха момчетата му в Рио.
Боян се учуди:
— Кой? Мисионерът?
— Тъкмо той!
— Но защо?
— Отде да знам. Но подозирам. Все го усуква. Плаши. Нищо не знаел, а живее тук дванадесет години… Той, само той. Има си някакви планове. Навярно и той дири същия град. А ние се домъкваме отнейде си да му пречим, да му мътим водата.
Археологът поклати глава.
— Защо тогава не тръгна с нас?
— Защо? Много просто — да не дели. Ще му се да лапне сам цялата плячка.
Жак Камюс се обади нетърпеливо:
— Оставете мисионера! Кажете какво ще правим сега!
— Какво друго? — отвърна Фернандо. — Ще се върнем и ще пипнем за гушата божия угодник да ни намери свестни носачи.
Жак Камюс скочи.
— И да пилеем пак време! Да се бавим…
Боян предложи друго:
— Преди да решим, нека проверя нещо!
Взе един дълъг нож-мачет, с който индианците секат лианите по пътя си, бананите и захарната тръст, и слезе до брега.
Каквото и да казват, по-добро място за речно пристанище няма наоколо. И статуя. Защо да не допусне, че тъкмо оттук започва пътят към града?
Той натисна мачета в меката настилка от шума. Ножът потъна до дръжката. Боян го изтегли и опита отново на два метра по-надясно. Острието изведнъж удари в твърда основа. Развълнуван, Боян разрови бързо пръстта. Отдолу се подаде огромна равна плоча. Плоча — от розов гранит!
Задъхан от вълнение, той притича към джунглата двадесетина крачки и отново натисна ножа. И отново стоманата удари в камък.
— Елате! — извика Боян. — Намерих пътя!
Спътниците му дотичаха начаса.
— Остава ни само едно — каза той. — Напред! И през двадесет-тридесет метра да проверяваме дали се движим над древното шосе.
Тримата се качиха на хълма, наблъскаха в раниците си най-необходимите вещи, а останалия багаж притулиха зад усмихнатия каменен колос.
После навлязоха в джунглата.
Но още при първите крачки се сблъскаха с нейната настървена съпротива. Бодливите храсти, въздушните корени, хилядите лиани, тънки като конци или пък дебели като зелени анаконди, уплитаха гигантските дънери в непреодолима мрежа. Тримата се сменяваха през всеки десет минути да разчистват пътя с мачетите си, удряха, сечаха, но след това още толкова време чистеха притъпените остриета от полепналия по тях каучук, който бликаше като млечнобели сълзи от каучуковите лиани и от младите фиданки на хевеята.
От пътя им бягаха малки игуани, дървесни змии, бръмбари. И то какви бръмбари! Сякаш бяха попаднали в царството на насекоми-гиганти.
Ето, на това грапаво стъбло се бяха счепкали с челюсти два бръмбара-херкулесовци. Отсреща пък се суетяха няколко гигантски сечковци. Разбудена нощна пеперуда — сива агрипина, отлетя нанякъде с лениви помахвания на крилата. Трудно можеше да се повярва, че тези чудни същества, големи колкото скорци, са насекоми, че са били личинки, които са гризали дънерите, че са братовчеди на комарите. Редом с тях пърхащите колибри, които влитаха и излитаха от увисналите гнезденца-торбички, изглеждаха още по-малки, още по-недействителни. Сякаш всичко се бе обърнало наопаки — птици, с ръст на насекоми, и насекоми, израсли като птици.