Индианецът стоеше като вкаменен.
— Ватупи чака. Нека белият човек си помисли.
Фернандо скочи. Самочувствието на расата му изведнъж заговори, раса на победители, на господари.
Какво щеше да стане, ако всеки мръсен туземец почнеше да говори така с него? Да злоупотребява с търпението му, да нахалничи?
Той грабна камшика и удари индианеца по врата.
В следния миг Ватупи скочи напред с неподозирана пъргавина, опитвайки се да го одращи с нокти. Фернандо го перна повторно с бича. Кървава рязка цъфна върху бронзовото лице. Но старецът отново налетя, без да издаде ни звук. Отново простря нокти.
Фернандо отстъпи. Бегло подозрение проряза съзнанието му. Защо все е нокти? Инстинктът му го усети, преди да достигне до разума.
Удари го още веднъж.
Всъщност каква беше тази котешка издръжливост? И тези прострени нокти?
Фернандо извади пистолета и стреля. Старецът се спря, олюля се, от гърдите му бликна червена струйка. Но в следния миг се метна напред и впи нокти в ръката на врага си.
После краката му се подкосиха и той се строполи на земята.
Фернандо прибра пистолета с погнуса.
Гадост!
Толкова време се бе пазил — и сега заради този мръсен дивак трябваше да провали цялата си работа. Бе се вмъкнал, без да ще, в омагьосания кръг на кръвното им отмъщение. Всеки миг можеше да очаква нападение от роднините на убития.
Индианецът отвори очи, устните му промълвиха глухо:
— Ватупи отмъсти… Ти ще умреш… Ноктите — кураре…
Фернандо застина. Косите му настръхнаха.
Кураре! Зловещата отрова на индианците, срещу която няма лек.
Той погледна лявата си ръка. До лакътя се виждаше плитка драскотина. Плитка наистина, но достатъчна, щом като ноктите са били намазани с кураре.
Спомни си изведнъж. Беше слушал за някакъв Диего Ордас. Смел конквистадор. Пръв минал по Ориноко. Войниците му измирали загадъчно. Много по-късно се разбрало, че туземците ги одрасквали с нокти при ръкуването. А ноктите били намазани с отрова.
И сега — същото!
Когато разберат, че са улучени с отровна стрела, диваците лягат на земята и чакат смъртта. Но Фернандо принадлежеше към друга порода. Знаеше да се бори.
Измъкна ножа си и с един замах изряза месото около драскотината. Посипа го с барут и го запали. Така индианците се спасяваха от ухапванията на отровните змии. Тъй трябваше да се спаси и той.
Привлечените от изстрела слуги стояха мълчаливо пред бънгалото и го наблюдаваха с безразличие. За тях вече беше мъртъв.
Фернандо усети първите признаци на отровата. Зави му се свят. Въздухът взе да не му стига. Задъха се. Пот ороси челото му.
Той политна назад и се простря в лежащия стол. Надигна бутилката с ром. И ромът помага.
А чудният град? Купищата злато?
Нима щеше да ги остави на друг?
3
Боян отвори очи. Лежеше на земята, а над главата му се поклащаше розова люлка. Но не! Не беше люлка, а цвят — огромен бананов цвят, в който може да се смести цял човек. Над него разперваха рошав перчем четириметровите му нацепени листа. Слънчевите лъчи мятаха ослепителни отблясъци по гланцовата им повърхност.
Наоколо, в полукръг, стояха десетина индианци, облечени с дочени панталони и пъстри ризи, със сламени шапки на главите. Лицата им не бяха нашарени, а лъщяха с естествения си бронзов загар. В пробитите дупки на ушите и носовете им нямаше никакви украшения — нито бамбукови пръчици, нито пъстри крила на бръмбари.
Ясно — християни! Наблизо имаше мисионери. Дъхът на цивилизацията бе достигнал и тук.
Тълпата се раздвои, отстъпи почтително място на възрастен бял мъж със светъл памучен костюм и тропически шлем на главата. На гърдите му лежеше тежък черен кръст.
Мисионерът!
Боян го измери с поглед. И не го хареса. А би трябвало да се зарадва. За него срещата с бял човек означаваше връзка с цивилизацията, възможност за връщане в неговия свят, спасение.
Новодошлият имаше слабо, изпито лице, прорязано с дълбоки бръчки, тънки, плътно стиснати устни и издадена напред брада, признак на силна воля.
Къде беше виждал такова лице? Или подобно на него?
Може би по старите икони. Същите мършави образи с фанатично изражение. Същият суров изглед, от който лъхаше готовност за саможертва и едновременно с това — безусловно изискване на саможертва от всички други.
Боян реши в себе си — фанатик, който не прощава никому.
Цялото му държане издаваше съзнание за собствена безпогрешност, която признаваше само едно, изискваше само едно — подчинение.
И още… Но какво? Някаква жестокост може би или пък страдание, спотаено, несподелено, прераснало в омраза. И не само това. Още нещо. Някаква прилика с някого, с някой жив човек. С кого ли?