Все още зашеметен, Утита успя да се измъкне наполовина на брега. Повече не можа, а остана така, легнал по очи с увиснали над реката крака.
Когато се опомни, вече се смрачаваше. Той се надигна. Потърси място за спане.
Нощта затисна джунглата. Настъпи тъй бързо, както винаги край екватора, като лавина от мрак, запълни всяка пролука между дърветата и всяка падина, ослепи го и удави душата му в ужас. Утита сякаш забрави всичко, що бе придобил в последните години, превърна се отново в предишния суеверен дивак. Забрави, че тъй викаха не злите духове, а ревачите и совите, че тъй безшумно прелитаха прилепите, че тъй дращеха с нокти по дънерите ягуарите, че тъй тракаха с челюсти кайманите.
Овладя го непреодолимо желание да запали огън. Духовете като зверовете бягат от огъня. Искаше светлина!
Разумът му едва го възпря, разумът, който му напомняше, че в мрака пламъците ще го издадат на враговете, които обхождаха брега.
Някой излая над главата му. Утита дигна поглед. Отгоре, на тънка лиана, стоеше кривокрак кинкажу, някаква чудновата смес от невестулка и маймунка. Събудил се бе вече. Няколко закъснели пчели се прибираха с тихо бръмчене в тесния отвор на хралупата си. Кинкажуто ги чу. Спусна се надолу, като се придържаше в клоните с опашка, и се настани пред прелката. Подуши оттук-оттам, опита да досегне меда с език, но като не успя, провря опашката си в кошера и тозчас я извади с откъснато парче пчелна пита. Изсмука меда, изплю восъка и отново намъкна чудната си опашка-ръка в отвора.
Утита се покатери на дървото. Достигна почти до върха, седна на един страничен клон и се привърза към него с лиани. Опита да заспи. Ала сънят не идваше. Защо ли? Дали поради неудобното легло, или поради дебнещите отвред горски духове?
Наистина, кой дишаше в тила му? Кой го докосваше с безплътни пръсти? Прилепът-кръвосмукач или…
Утита беше приготвял своите тсантси, както го учеше баща му. Но все пак дали ги бе правил както трябва? Дали не бе сгрешил нещо? Дали бе спазвал целия пост? Дали бе успял да подчини духовете на убитите врагове?
— Утита! — пошепна си той сам. — Не те ли е срам! Още ли не си станал човек? Толкова време живееш с белите, а мислиш за зли духове! Стегни се! Недей да трепериш! Какво ще кажат съседите ти, ако те видят така? Утита трепери… Стегни се! Утре ще те заведа на още по-опасно място, сред живи врагове, с плът, със здрави ръце, които пускат отровни стрели, с отровни змии. Какво ще правиш тогава?
Така осъмна. Над него листният покрив поизбеля, процедил заревото на утрото в бледозеленикави сияния. На десетина метра над главата му се открои горният етаж на гората, току под краката му, наподобили развълнувано зелено море, се накъдриха върхарите на долния етаж. Гора над гората! Две отделни, различни гори, със свои дървета, свои паразитни растения, свои животни, събрани по някаква прищявка на природата, сблъскани в едно от изобилието на влага и топлина. За Утита това беше естествено. Само тъй трябваше да бъде. Той не бе виждал друга гора. Свлече се долу на земята и продължи пътя си. Там, под първия горски етаж, още не се бе съмнало. Нощта все още не отстъпваше. Но накрай зората победи. Утринният здрач разгони мрака към най-гъстите усои. Тъмният тунел на джунглата все повече просветваше. Заплашителните сенки попиваха в шубраците, сякаш се изпаряваха. Резедавата дрезгавина се просмукваше в листния свод, разтваряше се в спарения въздух, затрептяваше в нежни сияния по цветовете на едрата бегония. От черната мътилка изплуваха причудливите дънери на дърветата, из общата синьо-черна маса на листата се избистряха отделни петури, открояваха се рязко като изрязани със своите форми, засияваха в хилядите отсенки на разкошната зеленина.
Джунглата се събуждаше. Нощните хищници се прибираха в бърлогите. Майчуните-ревачи начеваха утринния си концерт, от който кънтяха земята и небето. Сякаш на всяко дърво се бе сврял по един побеснял ягуар. Папагалите оправяха перата си, като не преставаха да бърборят. Гукаха гълъби. Бръмваха пчели и колибри.
Утита бързаше. Защото другарите му се нуждаеха от неговата помощ. Изведнъж острият му слух долови тихо стенание. Той отмести една лиана. В краката му, сгърчена на земята, лежеше Кецала, оплискана в кръв.