Утита не видя как го оглозгаха ненаситните дребосъци. Сякаш не мравки, не живи същества, а хищна река, някаква омагьосана река, способна да разтвори мигновено всяка плът, да превърне всяко животно в купчина кости. И той вече не беше наблюдател, а бъдеща жертва. След няколко минути този кръвожаден прилив щеше да го залее, щеше да разтопи и неговото тяло. Завиваше му се свят от преливащите една над друга блестящи живи вълни. Струваше му се, че ще полудее от зловещото скърцане на безбройните челюсти.
Нещастникът скачаше, тъпчеше с крака, а на мястото на всяка смачкана мравка извираха хиляда нови. Прииждаха, прииждаха, надигаха се. Черните очички на настъпващите смъртоносни нищожества го гледаха умно и зло, сякаш милиони очи на едно-единствено безпощадно и знаещо чудовище, което пълзеше из гората и го обхващаше в хилядите си пипала. Във всяко вперено око той прочиташе по една смъртна присъда. Милиони очи с милиони смъртни присъди.
А зад него пиранхите довършваха всяка твар, която потърсеше във водата опасение от ненаситната жива лавина.
27
Боян се събуди в тъмницата. Горе през малкия прозорец се процеждаше бледата дрезгавина на приближаващия изгрев.
Значи, още беше жив. Още! Докога ли? Наистина какво ли стана с боата, ще го повали? Сама, по своя воля ли го нападна, или я бе повикал оня коварен старец? Не току-тъй изсвири с уста. Не току-тъй го залъгваше със заплахите си. Но защо след това го бе спасил? Нали целеше това — да го унищожи? Тогава? Имаше два отговора — или само заплашваше със смърт без сериозно намерение, или пък… го бе запазил, за да го умъртви пред всички, за назидание, да изпита повторно насладата от унищожението му. Едно от двете…
Чу се познатият шум от сандалите на пазачките. И ето те отново дойдоха.
— Стани! — заповяда тъмничарката. — Върви със стражите!
Той се подчини. Последва ги по извитите стълби до първото разклонение, където се отбиха вляво, слязоха надолу няколко стъпала и внезапно се озоваха в Храма на змията.
Огромната зала светеше, огряна от танцуващите пламъци на запалените жертвеници. Амфитеатърът беше запълнен от амазонки: жени, девойки и малки момиченца — цялото население на Свещения град. Но никой не го погледна, никой не показа ни жал, ни омраза. Дори момиченцата, надвили детското си любопитство, стояха с наведени очи като суровите си майки. Грозна, заплашителна тишина. Сякаш залата беше пуста. Само плясъкът на водните струи от каменните змийски глави кънтеше със звучно ехо.
Стражите го поведоха към кладенеца. Когато достигнаха пиедестала на жрицата, го вързаха с въже и го спуснаха долу, до басейна на змията. После изтеглиха въжето.
Боян остана сам.
„Прилича на гладиаторска арена — помисли си той. — Само че по-малка, колкото е населението на Свещения град.“ И в тая арена той щеше да играе важна роля. Но каква? Близостта на басейна подсказваше нещо. Такава ли участ му готвеха? Косата му настръхна. Нима щяха да го принесат в жертва на Свещената змия? Очите му се приковаха като хипнотизирани в огледалната водна повърхност.
Амазонките мълчаха, окаменели като статуи. Явно, чакаха.
По стълбата се зададе нова процесия. Стражите доведоха до ръба на кладенеца Доналд Джексън и го спуснаха с въжето. Мисионерът възкликна:
— Бояне, ти тук! А Жанет?
— Коя Жанет? — запита археологът.
Джексън се поправи:
— Атлиан.
— В ръцете на амазонките — отговори унило Боян. — Но точно къде, не знам.
Лицето на мисионера побледня.
— И тя? Пленница?
Той опря чело в каменната стена.
— Значи, всичко е било напразно?
После се обърна рязко.
— Но нали успяхте да избягате?
Боян се усмихна горчиво.
— Върнахме се да те дирим.
— Заради мене! — Джексън прехапа устни. — Пак виновен като някога…
Боян го изгледа в недоумение.
В този миг…
Двамата осъдени вдигнаха едновременно очи.