Атлиан!
Смъртнобледа, с разплетени коси, сломена от скръб, тя пристъпваше боса по каменните стъпала, следвана от Върховния жрец. Надолу, все надолу. Без да погледне настрана, без да я погледне някой. Тя спря на своята площадка и се отпусна на колене.
— Атлиан! — извика младият мъж.
Той се изправи до стената и опита да се покатери нагоре, но пръстите му не успяха да се задържат в малките неравности, не му позволиха да достигне пиедестала. Доналд Джексън не се мръдна, остана така, опрял гръб в стената. Стоеше, устремил ужасен поглед в приведената жрица.
— Жанет! — мълвяха напуканите му устни. — Моя малка Жанет!
Върховния жрец се изправи над девойката, облечен в разкошна тога, обшита със скъпоценни камъни. На челото му блестеше златна урея с образа на ням кротал, в чиито очни дупки светеха прекрасни рубини. Змията — символът на царското могъщество, на всепобеждаващата власт, заплахата за враговете.
Истински ням кротал лежеше отпуснат като мъртъв на ръцете му, отрупани със звънтящи гривни.
Кръглият отвор на тавана просветля, поруменя, загоря като огън, който се разпалваше все по-буйно, докато накрая небето се превърна в разтопено сребро. В светлината на деня избледняха неспокойните сияния на жертвениците. В този миг отгоре долетя познатата утринна музика. Пееха каменните изваяния от пирамидата на Слънцето, пееха хилядолетния псалом на своя бог, изявяваха тържествената радост на своите създатели пред победата на светлината над мрака. Тогава и амазонките запяха. Тихо, монотонно, с невидими помръдвания на устните, превърнали се и те самите в такива каменни статуи. А странната песен се усилваше, сякаш не пееха неподвижните живи жени, а студените стени резонираха тайнствения химн, който проникваше през грейналия отвор. После всичко утихна. Навън бе замлъкнал и каменният хор, замлъкнал до новия изгрев, до новата победа на животворящия бог.
Върховния жрец простря ръце и заговори на своя свирещ език. Писъкът на свитите му устни, съскането на стиснатите зъби, всички неподозирани звуци, които издаваше устата му, ту се усилваха като злокобно скърцане, ту заглъхваха като бръмчене на пчела, а лицето му се гърчеше в криви гримаси, ръцете му сочела ту статуята на змията, ту девойката, ту двамата пленници.
Какъв беше този странен ритуал — обвинителна реч, жречески танц или проклятие?
Амазонките все мълчаха. Само малките момиченца уплашени свряха лица в майчините туники.
Жрецът се приведе над зиналия кладенец.
— Странници! — заговори той на шуарски език. — Настана вашият час. Осквернените богове ще бъдат отмъстени. Вашата смърт ще измие петното от моя народ, ще изличи греха ни. И никога вече бял човек няма да прекрачи вратите на Свещения град.
Боян и Джексън го гледаха със стиснати челюсти. Какво всъщност можеха да му кажат? Лицето му, макар и забулено с високомерната маска на жреческото безпристрастие, грееше в някаква жестока радост, грееше от доволство на изпълнения дълг, който се слива с удовлетворяването на собствената страст.
Жрецът посочи с костеливия си пръст Доналд Джексън.
— Аз казах. Ти не ме послуша. Сега ще се порадваш на агонията на своята дъщеря.
Боян се извърна смаян.
— Атлиан — твоя дъщеря! Значи, затова…
Джексън не го чу, загледан в крехката клюмнала фигура.
Изведнъж девойката се сепна, чак сега проумяла смисъла на жреческите думи.
— Моят баща!
Джексън мълвеше с мокри очи:
— Жанет! Дете мое!
Жрецът продължи с равния си, безчувствен глас:
— Да! Твоят баща! Отвлякохме те от дома му отдавна, когато ти беше дете. Направихме те жрица, главна жрица на Свещената змия, главна жрица на Свещения град. Но ти не заслужи тази чест. Оказа се недостойна, оскверни с предателство високия си сан.
Изведнъж девойката се преобрази. Унинието изчезна, заменено от някаква дързост, високомерие. Тя изправи глава и заговори. Думите й изплющяха като камшик в стихналата зала:
— Значи, не съм от този народ? Не съм родоотстъпница, не съм предателка? Сега съвестта ми е чиста. Добре съм постъпила. Обичам човек от своето племе и исках да го спася. Искала съм да спася и своя баща. Помислете всички, сложете ръце на сърцето и решете — изменница ли съм? Жрица не мога да бъда, но престъпница не съм.
Над струпаното множество се понесе лек шепот.
Жрецът излезе напред.
— Млъкни! — проехтя гласът му. — Не съм ти позволил да говориш. Твоята роля днес е друга — да умреш. Няма време. Слънчевият бог чака.
Той вдигна ръце нагоре и зашепна неразбираеми думи. Отпуснатата змия се раздвижи, изпълзя по раменете му и се свлече на пода. А жрецът стоеше неподвижен, със застинало безчувствено лице, сочещ с костеливия си показалец пребледнялата жрица, която бавно отстъпи назад и опря гръб в стената.