Тълпата зашумя. Но щом жрецът се обърна, всичко утихна.
Тогава заговори Боян:
— Ние искаме от вас само едно. Да ни пуснете. След дъждовете ще се върнем, ще доведем много жреци, още по-велики магьосници. Ще опитаме да спасим момчетата ви. Вие видяхте чудото с Атлиан.
— Вярно е! — обади се някакъв нерешителен глас. — Всеки ухапан от Свещения кротал умира.
— А аз съм жива! — намеси се бодро девойката, обхваната от надежда, че би могла да спечели своя народ, когото познаваше добре. — Както спасиха мене, така ще спасят и синовете ви.
Без да им даде възможност да се опомнят, Боян добави:
— Ето вашия жрец! Кажете пред него — изпълнявахте ли както трябва повелите на вярата, неговите повели?
— Изпълнявахме! — отвърнаха няколко гласа.
— А какво ви помогна вашият жрец? Той искаше от вас само да изкупвате едно отдавнашно престъпление. Дори да е вярна легендата за мъжеубийките, какво сте виновни вие? Защо трябва десетки поколения след това да страдат? Отговорете — каква е вашата вина?
Амазонките заговориха разпалено. Жрецът грабна едно копие от стоящата до него пазачка и го хвърли надолу. Но неумелите му ръце не улучиха.
— Млъкнете! — кресна той. — Млъкнете!
Атлиан извика още по-силно:
— Вече няма да мълчим! Ще говорим! Нека чуят всички! Нека съдят!
После се обърна към множеството:
— Сестри мои! Нима не е вярно това, което казват белите мъже? Защо трябва да страдате вечно? Без да го съзнавате, вие мечтаехте за щастие. Както и аз мечтаех. Мечтаехме, а бяхме сигурни, че няма да дойде. Та ние дори не знаехме за какво мечтаем. Помислете, и индианците, и белите имат в своите езици думата „щастие“. В Свещения език няма такава дума. Има друга — „изкупление“!
Някъде от задните редици се обади дързък глас:
— Никое същество в джунглата не живее като нас. То или живее, или умира. А ние? Ние само страдаме. Вярно е, само мъка…
Върховният жрец се обръщаше ту на една, ту на друга страна, разтреперан от гняв, стиснал юмруци, забравил величественото си държане.
— Млъкнете! — крещеше до пресилване той. — Не предизвиквайте боговете!
Укротена от погледа и жестовете на жрицата си, чудовищната анаконда се полюляваше монотонно над нейната руса глава.
Тогава пак заговори Доналд Джексън. Множеството стихна, проникнато от уважение и боязън.
— Аз съм се срещал и е други народи на света — каза той. — Не съм виждал по-смели, по-трудолюбиви жени от вас. Не знам други, които да заслужават повече от вас щастие. А вие? Понесли бремето на някакво истинско или измислено проклятие, вие само страдате безропотно. Вие не умеете да се смеете. Тук не видях нито една усмивка дори върху детските личица. Докога така? Докога впрочем ще изкупвате тази въображаема вина? А аз ви казвам — това не е никакво проклятие, а болест. Кръвта ви е болна. И ние, белите магьосници, можем да я победим. Само моята сила не стига. Трябва Да доведа и други. Както спасих своята дъщеря, така ще спасим и вашите синове. Отговорете! Аз чакам! Искате ли момчетата ви да не умират?
Десетина гласа отвърнаха дружно:
— Искаме, то се знае!
— Искате ли да израстват при вас, да станат момци, хубави здрави мъже, които няма да се крият в мрачните подземия, а заедно с вас ще работят, ще ходят на лов? Искате ли?
— Искаме! Искаме!
Той извиши още повече глас:
— Досега вие не сте били това, което е вашето предназначение. Вие не сте били жени, но винаги, без дори да го съзнавате, сте мечтали само за това, да бъдете жени. Щастливи майки на щастливи деца, вместо сурови амазонки. Любов и дом, и деца — и смях! Много смях! Това искате вие. Кажете, така ли е?
Цялата зала закънтя от невъздържаните им викове като отприщен бент:
— Така е! Помогни ни!
Застанала между баща си и любимия, Атлиан мълвеше просълзена:
— Любов… дом… деца. И смях!
Човешкото множество в залата се разлюля, зарева. Протегнаха се ръце, свити в юмруци. Надигнаха се заплашителни гласове:
— Върховни жрецо, освободи ги! Искаме синовете ни да живеят!
Надеждата се бе пробудила в изсушените им от отчаянието души. Човешката надежда. За любов, за дом, за смях! Тя избухваше като гейзер, като всепомитащ вулкан. Надеждата ражда бунта. Безизходността е майка на подчинението. А чужденците бяха събудили надеждата — и бунта.
Никой вече не чуваше прегракналите крясъци на Върховния жрец. Забравили го бяха. Амазонките спуснаха в каменната яма въжетата и измъкнаха осъдените на смърт. Жрецът разбра. Това беше краят. Краят на неговата власт. И на живота му. Живот без власт не е живот. Беше победен. Нямаше мощ да ги спре. Той се втурна към изхода с приспаната змия в ръце, като си пробиваше с мъка път през екзалтираната тълпа и се заканваше.