— Чудесен подарък — благодари Елизабет, без да откъсва очи от съдържанието на чашата. — Не получавам често подобни дарове.
— Ако ваше величество няма нищо против — отвърна мъжът, — ще си позволя да я уверя, че в тази чаша се крие нещо много повече от злато.
— И какво е то? — попита кралицата и го погледна въпросително.
— Сърцата на вашите поданици — гласеше отговорът.
— Благодаря ви — искрено зарадвана отвърна Елизабет.
Докато я наблюдаваше, сърцето на Ричард се изпълни с възхищение. Той обичаше кралицата си, въпреки женската й суетност и труден характер. Досега на английския трон не бе седял по-надарен владетел.
— На лицето ви винаги е изписан този болезнен израз, сякаш току-що сте отхапали нещо кисело…
Ричард се извърна и видя зад себе си граф Лестър, който измерваше с поглед дългогодишния фаворит на кралицата.
— Блясъкът на нейно величество не е ли достатъчен повод за радост? — хапливо рече Дъдли. — Никога ли не се смеете? Какво ще кажете за една усмивчица?
— Ах, Лестър, смехът често краси празни глави — отвърна Ричард, — а усмивката нерядко крие коварство. — С тези думи той обърна гръб на графа и се запъти към вратата.
— Вече ни напускате? — със саркастично вежлив глас попита Дъдли. — Ще ни липсвате.
— Шропшир и годеницата ми ме очакват — изненада сивокосия граф Ричард и му обърна гръб. Видът на занемелия Дъдли извика на устните му лека усмивка, която остана да трепти на лицето му, докато напускаше залата.
2
Кийли се бе настанила удобно във ваната, приготвена за нея в стаята й в странноприемницата „Стария елен“ недалеч от Лъдлоу, Шропшир. Стаята бе тъмна, малко по-голяма от обикновен килер и само с едно мъничко прозорче, от което можеше да се види покрития с калдъръм двор, но бе чиста и подредена. Чаршафите на леглото блестяха безукорно бели.
Дали баща й щеше да я признае за своя дъщеря? Кийли си задаваше този въпрос за стотен път.
Всемогъщи боже! Разбира се, че ще ме признае! — убеждаваше сама себе си и си представяше вълнуващата им среща.
Как достолепно ще прекоси голямата зала в замъка Лъдлоу, където Робърт Талбот ще седи в едно кресло пред камината. Видял я да влиза, той ще се изправи, ще я вземе в обятията си и ще я притисне към гърдите си. Ще я нарече „дъще“, а тя него — „татко“. Двамата ще поплачат за Мегън, а след това баща й ще й обещае да я обича и пази и да излекува раните, оставени в душата й в годините, през които са били разделени.
Каква чудесна, трогателна сцена. Прелестно чудесна. Черни мисли започнаха да помрачават този сън наяве.
Къде щеше да отиде, ако Робърт Талбот й обърнеше гръб? Преди много години бе изоставил майка й. Откъде у Мегън тази сляпа вяра, че един безотговорен английски херцог ще обикне и признае пред всички незаконната си дъщеря? В края на краищата тя бе просто едно копеле.
И Рис! Не бе имала възможност да се сбогува с обичния си брат. Какво бе направил Рис, научавайки, че Мадок я е изгонил?
Някой почука на вратата и я изтръгна от мрачните й мисли Беше Одо, който извика:
— Готова ли си, малката ми?
— Само още няколко минути.
Кийли излезе от ваната и се подсуши. Облече лека вълнена рокля с теменужено синия цвят на очите й, а към нея бяла блуза с дълги ръкави и дълбоко обло деколте. След това се напъха в черните си ботуши за езда и си сложи инкрустирания със скъпоценни камъни медальон, който се открояваше върху блестящо бялата блуза.
Накрая се среса и сплете гарвановочерната си коса на плитка. След като приключи с тоалета си, тя отвори вратата и покани Одо и Хю да влязат.
— Изкъпахте ли се? — попита тя, оглеждайки братовчедите си от глава до пети. Когато те кимнаха като две огромни послушни бебета. Кийли добави: — Трябва да призная, че изглеждате много добре.
— Ти също изглеждаш чудесно, малката — върна комплимента Одо. — Готова ли си да се срещнеш с баща си?
Въпреки че при тези думи стомахът й се сви на топка, Кийли решително вирна глава.
— Напълно.
— Да вземем ли нещата си? — попита Хю.
— Ще дойдем за тях по-късно — отвърна тя с усмивка, която трябваше да вдъхне кураж и на тримата. След това взе палтото си и се запъти към конюшнята, следвана по петите от братовчедите си.
Конярчето вече бе оседлало и извело Мърлин и останалите два коня във вътрешния двор. Тримата се качиха по седлата и се отправиха към замъка Лъдлоу.
Селцето Лъдлоу и хълмовете, в които се бе сгушило, представляваха прелестна гледка. Слънцето грееше от безоблачното небе, а от запад повяваше лек летен ветрец. По гористите хълмове бяха пръснати приятни на вид сламени колибки. По ливадите буйно цъфтяха диви цветя — тъмновиолетови магарешки тръни, сини метличини, градински риган.